Музата е абсолютно капризна... жена. След купа пране прехвърлен през ютията седнах за моите десет минути. Мислите се заредиха една след друга като стройно измислен гердан. Толкова бързо, че не можеш да уловиш замисъла на шарките му. Влезна синът ми и герданът се разпиля на стотици мъниста...
Опитвам се да го събера, но е трудно, когато си загубил нишката и изпуснал иглата...
Музата обича самотата, тя не е за хора с живот, макар че се появява там, където той е бил богат или напълно липсва.
Сега се опитвам да я подмамя на рамото си, хванала крайче на мислите си преди малко от някъде...
Все още си мисля за него. Всеки ден както от година насам. Трябва ми ден седмично, за да бъда отдадена, а това е лукс, който едва ли някога ще получа. Само докоснах. Само мъничко помирисах.
Може би някой ден ще стане вълнуващ роман. Имам героиня и имам герой - и двамата силни образи и такива каквито е нужно да бъдат. Да бъдат, но в литературно произведение, защото животът не е за тях.
Не съм тя, нито той е моят той. Само разградих молекулите на аромата, който може да носи подходящият за нея образ. Тя е цвете. Красиво, артистично и малко студено в съвършенството на играта ѝ с живота. Той е просто илюзия на собственото си несбъднато битие.
Писателите не са щастливи хора. Това са тъжни хора, ограбени от съдбата, лишени от пълни страници, които те самите се опитват да запълнят с преживявания на несъществуващи персонажи, в чиито прототип по мъничко съществуват - и в женския, и в мъжкия вариант.
Лекичко се доближавам до рамото му, докосвам кожата му кротко с устни, носът ми се опитва да чете сподавени вопли. Или може би, това е сърцето ми. Не ароматът е водещ, а усещането, което те кара да захапеш отвътре.
Какво разбираш ти от страст, човеко със стотен опит? Там, където е мисъл в контакта с другия е само повърхност, като леда, по който се плъзгаш в състезание по бързо кънки бягане. Другото е пирует, другото е танц, другото е стихия в чудноват баланс между двама върху твърдост, която няма стойност в дълбочина.
Любовта е нещо друго, което ти не разбираш и ти е чуждо.
При мен не е така. Аз съм изтъкана от обич. Всяка фибра в мен играе в едно и става приятел на лекия бриз с аромат на солена вода и многовековна сладост.
Няма примитивност в този свят.
Цялата вселена е изградена заради липса, която Бог е изпитвал по друг за постигане на своя баланс.
Сбогом!
А дали?
Всичко между нас е като хапка очакван неполучен локум...
Няма коментари:
Публикуване на коментар