Без да усетя зимата на моето време настъпи.
Не знам за какво плащам ранното ѝ идване на моята порта. Надявах се на още малко време, в което поне да се нараднам на есента в моя живот. Есента също може да бъде пъстра и красива, изпълнена с плод и радост.
Но, уви...
Делникът е безпощаден хищник и понякога отнема и последните ти надежди. Дали може да посегне на вярата ти? На тази, че собственият ти живот все пак има някаква стойност и че имаш право на багри и мъничко време да разпериш крила.
Каква равносметка можем да си направим после, след като резултатът така или иначе ни е бил ясен цял живот, че той е отмерен и живеем по сезони...
Зимата е красива по своему. Единственият ѝ минус е, че трябва да бъдем добре облечени и отоплени, а това е товар, който една птица не би искала да поеме. Затова и птиците, повечето, отлитат на юг.
Може би трябва да науча за онези видове, които остават на мястото си. Не съм чула орлите да напускат скалите си. На мен лично ми допадат онези песнопойните, които съзнаваш, че ги има дори и да не ги виждаш...
През зимата не се чуват птици в гората. Клоните на дърветата са голи. Но въпреки голотата им гората не изглежда немощна в дрямката си до пролетта.
Завиждам на дърветата, че могат отново да се разлистят и ни пълнят очите със свежест и зеленина. Всъщност, пълнят толкова много наши сетива - няма нищо по-прекрасно от аромата на гора през лятото, в който долавяш живот от милиони години насам...
Е, какво пък, ще трябва да открия красотата на това да се сгушваш топло в снега и да зараждаш живот от вътре.
Нощес някой ми подари малка картина върху дърво на кокичетата.
"Това не е моето цвете!" - спомням си, че си помислих в съня. А дали?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар