Това, което не е твое, трябва да го пуснеш да си отиде...
Има една върховна постъпка, която могат да извършат само истински обичащите лица. Много пъти ми се е случвало да се замислям от момента, когато я срещнах за първи път като цитат и израз. Очевидно има нещо, по което мъничко си приличаме с хората на изкуството, защото макар аз да не създавам такова, да съм далеч дори в копнежите си да изрязавам себе си като виртуоз, ширината на разбиранията ми с някои от тези личности в паралела интимни отношения съвпадат.
За мен не е ясно как истинските творци се зареждат.
Знам какво ме зарежда мен. И това е както любовта, така още по-силно копнежът по някого и страшно по-силното мъката от несподелената обич.
Не знам защо е толкова трудно при толкова милиарди души на тази планета да намериш човек, с който да си пасваш и споделяш живота си. Далеч съм от хроничния роматизъм в една връзка - напротив, отношенията са нещо, което се изгражда и установява с времето. Затова обаче трябва да има някакво изначално пасване, инстинктивно привличане, желание и избор.
Не, знам... може би, предпочитаме да се отпускаме на лесното, ставаме повърхностни в оглеждането си в другия и се пускаме по инерцията... Все тъжни неща... в които не виждам смисъл. Да се чудиш как са възниквали силни връзки преди десетилетия, когато младите са се събирали по принуда на обстоятелствата или заради повелята на родителите си - не може да ми кажете, че това не са били пълноценни, неконсумирани отношения без обич... Хванати ръце на старци все още ме впечатляват. Колко души от съвременните поколение могат да се похвалят със същото?
И така, животът ми даде всъщност малко обич или по-точно малко хора, които може да се каже, че изпитват подобни чувства към мен. Вероятно се дължи и на моя избор - защото аз съм в костния си мозък моногамен човек, въпреки че съм опитвала достатъчно разнообразие. Но мога да се отдавам на един човек, на едно дете по един и същ начин в едно и също време, на една работа, на едно хоби, на едно обучение... Но там горя. С моя пламък по цвят и размер, но от корен...
Животът ме учи да пускам. Да пускам тези, които обичам...
Понякога се питам дали все пак не бъркам, дали все пак не трябва да полагам повече усилия да задържам, дали все пак не е грешно да се отказвам...
Но тук не става въпрос за отказване...
В любовта можеш да приложиш сила само, когато се отнася до вертикални връзки, защото там е и въпрос на дълг, отговорност, грижа...
В хоризонталните?
Животът ми илюстрира горчива картина - истина, която е известна, - че няма смисъл една връзка да продължава тогава, когато единият не обича, тогава, когато единият не иска другия.
Една друга мъдрост е безспорно вярна също: ако другият не направи също толкова стъпки към теб, колкото и ти, няма смисъл да се правят стъпки вповече.
Признавам, че ми писна, не просто писна, уморих се да бъда силната: да прозирам нещата и да поемам отговорността за изхода. Вярно е, че на всекиго е нужно време, за да си даде сметка за собствените усещания и вземе решението за себе си, но все пак е нужна категоричност в това да не харчиш своето и времето на другия с нещо, което не ти пасва - животът е толкова кратък, безумно кратък!
И все пак, продължавам да вярвам, че тази птица, която си заслужава, волно се връща при теб!
Дали съм наивна да вярвам на мъдрости?
Няма коментари:
Публикуване на коментар