Събота вечер е. Студен есенен дъждовен ден.
Никога времето не е било фактор за настроението ми. Необичайно за повечето хора дъждовното време ме е приютявало по най-добрия начин да изразявам и разговарям със себе си.
Нямаш оправдание, когато слънчето пече навън, да седиш у дома и да надничаш в невероятни хоризонти на небивалото. Облаците могат само да отворят още повече тези светове и да се понесеш в тях като вятър в косите на момиче.
Знаете ли защо не станах художник? Ами в картата ми е. Не знам как часове бих изкарала над едно платно - мен не ме свърта, искам толкова бързо да се изразя, с десет щриха и още десет и още десет искам да представя на света картината, която виждам. Но изобразителното изкуство не търпи такива "художници" ;) Вероятно, по същата причина не бих могла да стана композитор или виртуоз на музикален инструмент - пак ми е в картата. Въобще, всичко, в което има някаква форма на математика, ми е в картата. Какво ли върхово удовоствие е да свириш на орган например? Само си представям, когато ми се налага на лаптопа да се движа едновременно в няколко пласта, за да постигна желаното от мен.
Събота вечер е. И, някак, имам малко време да се замисля как се чувствам. Понякога мразя тази възможност. Не биваше сега да ми се получава "окото на циклона".
Тъжна съм. Ужасно тъжна. А тъгата ми е дошла до гуша.
Друго е, когато слънцето те напече в съботния ден, докато детето гони вътрешните си вопли на детската площадка...
Друг би убил чувството с чаша силен алкохол. Но не и аз.
Аз предпочитам да разпервам криле и да си представям как летя и кръжа над Софийското поле.
Докато крилете ми се уморят.
За да мога след полета да прегърна малкото си орле, движещо се в ято от соколчета...
Няма коментари:
Публикуване на коментар