За малко съм сама у дома. Времето навън е пролетно слънчево, нетипично за февруари, годно само за разхвърляне навън, синтез на витамин Д и небрежно бърборене с приятели.
А аз съм у дома, и само на 40 процента съм разкъсана да срещна слънчевите лъчи и движението на въздуха директно.
У дома съм. Понякога да останеш насаме съм себе си и да усетиш дома си е истинска привилегия. Това е някаква странна форма на медитация, която да такава степен се е вкоренила в мен в детството ми, че сега, ако не получа дозата си от нея, сякаш не съм аз.
Привилегията ми е, че съм на средно висок етаж, без наоколо пространството да е отрупано с ненужен бетон и грозни високи фасади, слънцето властва на нивото на етажа ми и мога да му се радвам, като все едно съм на космодрум или люлка в небето. Все още имам невероятен природен изглед, за който мнозина биха ме завидели, наред с всички невсгоди, които може да носи един стар стар жилищен блок.
Слушам себе си. Слушам звуците на миналата си любов, последната, както я определям тези дни, и си мисля, колко жестоко е всъщност да превръщаш дома си в кабинет, училищна занималня и място за прибиваване за сън.
Освен мен, от стените на дома ми, понякога усещам с ненаречени сетива, минало измерение, в което снимка от престоя си на земяна са оставили предишните му обитатели. Единият от тях - баба ми - винаги ще остане моят закрилник, единственият си останал дом и нейна заръка запазих - не знам защо ѝ беше толкова важно, но беше важно за мен и ценно за цветята, които отглеждам.
Няма да крия, даже досадно ще кажа, че продължавам да си мисля за него. Лошото е на влюбените души, че винаги виждат образа на другия според собствената си отразителна от себе си проекция и я пригаждат към себе си. Ако не вредиш, мисля си, няма лошо, защото на поетите им е нужна храна, за да поддържат виталността си, без която не могат.
Но хиляди пъти повече бих искала да кажа в края на живота си, когато дойде - ето с този човек споделих време и се чувствам богата.
Преди време в душевната изтощеност се помолих. Не на кого да е, а на духовете. :) Не правете така. Това е несъзнателен повик за спасение, когато потъваш заради безконечните задължения, околна токсичност и препяствия, които трябва да отсраняваш заради най-скъпите си цветове, за да бъдат.
И тогава ми бе изпратен той, точно както го пожелах. Към желанието си обаче бях забравила да добавя душа...
Когато се молиш на отишлите се близки, изводът ми е, че несъмнено ще получиш помощ - приказката за Ангелите не е случайна - но ще я получиш без жилката на живота, защото духовете са изгубили сърцето си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар