Всичко е толкова различно.
Преди година четях ръкописа му.
Себе си усещах все така, като годината след раздялата с мъжа ми.
Полужива, полу аз, полу цяла, полу майка, полу любовница...
Единствено работата ми ме правеше цяла и 98% мен.
Днес усещам морето.
Виждам хората.
Цяла майка съм. (Детето е с температура. За първи път на море боледува това дете и слънчевият сплит ми е на възел.)
Служителката е в отпуск. Въпреки че вчера обменихме думи с хората ми. Усещането ми с тях/към тях е различно.
Чувствам се пред някаква писта, от която ми предстои излитане, за което съм набрала вече скорост.
Тъжна съм.
И разочарована.
Но предимно тъжна.
Чувствам се така сякаш на рождения ми ден се обаждам на близките, просто защото иначе биха забранили да позвънят. Не това не е истина. Но е истина, че го правя за рождения ден на малкия ми син и познавам чувството.
Не можем да очакваме от другите да оценяват това, което обичаш ти. Това е цената, която плащаш, когато се откъсваш от типичната си среда...
По- истинска съм.
Била съм и друг път такава, много отдавна.
Имам още какво да добавя към себе си.
Лошото е, че рискът да остана без компания така е още по-голям, което ме ужасява, но си заслужава...
Детето спи. И единственият смисъл, който си заслужава да се старая, е да може да произнася неговото "Обичам те!"
Майките са къща!
Няма коментари:
Публикуване на коментар