Сякаш живото същество в мен, независимо дали е будно или спящо, улавя всеки път, когато се отдръпва от мен. Когато съм будна, се чувствам наелектрезирана, неспокойна, дори малко предадена, но нали съм толкова упорита в обичането и непредаването... Стоя и го наблюдавам. Може би най-често, виждам отчуждението от самия себе си, дистанцията от мен. Разбира се, става ми мъчно, но изследователят в мен е хищник, който не се задоволява с проекции на някакви си емоции. От самото начало усещам някаква тежка връзка, кармична, недовършена работа в някакви минали векове и животи (ужасна глупава дума, която я няма в множествено число!) с него. Когато го чувствам дистанциран, заставам още по-далеч от него, извън пространството на интимната му зона съм, и го наблюдавам, искам поне телата ни да говорят и да улавям поне липсващите погледи... Аз съм хиляди пъти по-силна от него, но и той не е слаб. Той постига много по-добре целите си. Защото може би са материални, а моите, моите са... вселенски. Как може целта в живота ти е да обичаш и да искаш просто хората около теб да са щастливи?! Зависимостта от удоволствието ме е изградио като невероятна единица. Друг на мое място би бил жестоко зависим, а аз съм зависима само към хармонията между мен и космоса, собственото производство на ендорфини, контакта с другия, бягайки от материалистичното. Твърдо идеално, за да го бъде. Като овладяващ водата напоследък изследовател си прощавам много неща и не съм критична към другите. Знам, водата дълбае и скалата капка по капка, а стихията ѝ по-добре е да не отприщващ, защото знаем, че едно цунами е способно да залее брегове на Япония и неблагоразумие да роди потоп. И защото цялото ми същество във вода е жадно, дори като спя работи безжалостно. Толкова често, когато съм при него сънувам и все са покъртителни сънища. Или може би пак съм се отворила като проводник и през мен минават неясни за мен токове. Дистанцията помежду ни сля странно образите на първите момчета, в които се влюбих в този живот, била още дете. Уви и в двамата несподелено, но не съвсем, единият умен и другия може би и тих и със зелени очи - се превърнаха в един далечен интелект с наситеностъкленозелени очи и почти пластмасови зеници, виждащите ме като очи на дигитален интелект. Тези момчета ме харесваха. Но сякаш имахме забрана от минал живот да споделим мигове - физическите пречки в този свят са от значителен характер. Сега ми е време да проумея категорията на кармичността с последния, който в сънищата ми се превръща в кой ли не, а трябва да бъде единствено себе си. Нищо не искам от него. Нищо дори не искам от себе си. Вече не мога да кажа, че и дистанцията ме плаши. Приемам всичко, адаптирам се светкавично, радвам се на това, което имам, защото чувството е уникално и несравнимо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар