Оставих си най-трудната задача в есента на моя живот. Дали времето ми ще стигне, дали опитът и несгодите достатъчно са ме научили да проправям път на себе си и това, което ме радва, не знам. Задача е не по-малко трудна от досега, даже повече, защото се добавят и ефектите на времето върху тялото ти, с които трябва да се справяш и защото социалните ти ангажименти продължава да ги има, и слава Богу!
Дали след като толкова отлагах да бъда себе си, ще ми останат дни да се проява в този живот в светлината, която ми е дадена от детството - пожелавам си да имам щастието, знаем, че най-трудното е да направиш важните за теб неща в живота си.
Вътрешно съществото ми тези дни продължава да се гърчи между радостта от това, че успяваш да слагаш тухла върху тухла и продължаш постройката, и неслучването, отлагането и тъгата от липсващата ти частица.
Лично, запълвам я идеално, винаги съм била добър прогностик, дори и за себе си, а Бог е бил достатъчно щедър към мен да ми даде най-важното, за да има смисъл да живея и продължавам. Иначе, дори и всички неща, които бих искала да направя, да бях изпълнила, нямаше да виждам смисъла, защото тленни сме ние, толкова кратковременни и тленни, че няма смисъл да се гвалозамайване в уникалността си еднаква за милиони души на тази земя...
Единственият смисъл, който има животът ни, де факто са усещанията и онази вътрешна музика, идваща от нас, придаваща своята полунота в живота на вселената. С мен тя е мъничко по-позитивна, мъничко по-вибрираща, мъничко по-спокойна и обратното мъничко по извън тон - същата, като състоянията на нервната ми система опознала всеки известен темперамент от меланхолика и флегматика, до сангвиника и хистерика дори.
Днес пак съм малко тъжна.
Не обичам очакванията безкрай, не ги обичам по принцип - толкова са подвеждащи и изхабяващи. Не харесвам илюзиите и съм далеч от тях, но понякога се случва друг да те постави в илюзия, която можеш да избегнеш само като се отдалечиш, защото липсата на плодоностност и радост за теб са ходове в черната част на вселената.
Знам, че трябва да направя нещо за себе си, за да запълня тази вълча паст, с която се характеризира жадното за живот същество у мен. Единственото, което трябва да спася днес, е скачащото златно ядково дете на въже между сърцето ми и корема, което ми дава сили да държа живота красив.
Другото изисква търпение, стъпки, ход след ход... Което хиляди пъти би могло да се случва по-виртуозно, ако светлината от въжето на златното скачащо дете докосваше друга сродна душа.
Продължавам да обичам. Продължавам да обичам дори него, от който се оттеглих, за да спася своята реалност и себе си, който не успях да намразя и чиято липса замалко не ме уби. Тогава, отново, за да се спася избрах да продължа да обичам, вместо да мразя или забравя. Нека да бъде последният, на който съм отдала сърцето си в този живот и по-добре вместо да изгоря страниците с него, да създам книга за зрялата обич...
Посвещавам на баща ми, който днес в земния му път имаше рожден ден. Понякога си мисля, че по неведоми Господни пътища съм го наследила повече отколкото си давам сметка. Не бих искала да повтаря неговата съдба в края на дните си, но виждам сходства, които днес изброявам по-горе... И си пожелавам с последната обич да си отиваме с усмивка, а не изолирани и предадени, обрекли се сами на вечна тъма. Любовта към децата никога не е същото като любовта към желан спътник в живота! В края на дните си трябва да имаш страна да погалиш...
Няма коментари:
Публикуване на коментар