Лятото си купих бяла рокля. Отдавна не се бях радвала толкова на дреха. Абсолютно нищо особено. Но бяла, с кройка, в която се чувсвах женствена, свободна, лека. Обличах я и се превръщах в бяла пеперуда. Оставях вятъра да играе с карамелените ми кичури. И специално извадих тюркоазеното камъче, дадено ми по моя молба, от мама и сложих вместо сребърното слънце, с което не се бях разделяла от 15 години.
Днес, крилцата на пеперудата са малко посърнали. Пеперудите са, за да им се наслаждаваш и да ги оставиш да се радват на прашеца и соковете на цветята.
Никой няма право да посипва крилцата им с остриета.
Не знам как отново бих могла да обличам тази рокля.
Обичам я. Но дали ще съм аз вече в нея не зная.
Крилете са твърде други. Далеч по-силни и мощни. Не усещам лекокрилостта. В момента цялото ми тяло е в напрежение, което само летящите животни притежават, усещаш вибрациите на твърдостта от под себе си в готовност за отскок, опирайки се на стави, които се образуват от плешките ти. Тежки са тези крила, жилави и плътни, лъскави, тънколюспести и черни.
Превърнала съм се в майката на Дракона.
Ненавиждам тези хапчета. Изведнъж всичките ти усилия от вчера са загубени като с хлебна гума. Не разпознаваш лика му. А без тях също е зле, защото те гори и изпепелява.
И знаеш, че трябва да градиш отново. И отново. Докато имаш сили да летиш. Но енергията на Слънчовата майка е почти неизчерпаема.
Женита са слънца. Мъжете са етер. Това е. Легендите за драконите са тотално сгрешени.
Представи си една голяма ливада, някъде в средновисока планина, огряна от слънчевите лъчи, при дланите на Перун, обсипана денем с хиляди маргаритки, а нощем с индигови перуники.
Бялото царство мие очите си в седем слънчеви езера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар