Има моменти, когато не мога да говоря. И се чувствам бедна откъм думи. Състоянието ми е много сходно на анемия - просто не ти достига желязо, в случая с мен думи.
В тези моменти на ход идва онази зона в мозъка ми, която иска да говори с образи. Тя става толкова жадна за цветове, игра на светлина, силна светлина, форми... Че е готова да запълни целия онзи ров от дефицит на допамин.
В тези моменти нищо друго не може да ме усмихне така, както живопистта и художествената фотография. Може би някой ден ще дойде и часът, в който да мога да изхвърля себе си като стихия върху лист бяла хартия в цветна окраска. Ще го направя с един замах. Също както рисувах като дете - с рязка ръка, без очертания, като с огън.
Бих могла да изкачам и планини. Но ми трябва късна пролет, лято или ранна есен, за да побъркам фотоапарата си от измерения, които виждам с очите си.
Тези дни не съм спала. Духът, душата, ми са неспокойни, въпреки че физиката и мозъкът са като на ленив старец. Но бих тичала. О, как само бих тичала! Някъде на полето, по пътеки и чукари, там, където погледът ми може да стигне хоризонта и ръцете ми да прегърнат земята.
Или пък като Дива Коза ще се изкачам нагоре, докато ми свърши дъхът.
В събота бях на водна гимнастика, след тримесечно прекъсване. Променила съм се. Аз и водата бяхме приятелки. Не се разтварях в нея, както доскоро, а страхът и несигурността са ме напуснали и сега с нея заедно играехме някакъв ритмичен танц. Огънят и водата са невероятни стихии.
Огънят сякаш ми е добре познат. От година-две-три изучавам водата.
Липсваше ми, вода. Вероятно и аз на теб :)
Нямам мускулна треска.
Адреналин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар