В душата на друг

Всъщност, не знам дали се влюбих в него. Със сигурност, беше в музиката му. Но мелодията не беше негова. Сюжетната линия бе предварително обречена. Вероятно, щях да съм с другия, ако беше жив. С този имаме връзка от миналото. Не помня много, нито какви сме били. Ясно виждам синята му униформа и месинговите копчета по нея, разкопчаната права якичка и пагони в червено с дискретен златен кант. С мустаци е, перчемът му е разпилян, освободен от фуражката.

Но себе си не виждам тогава. Знам, че той ме е последвал. Добре му се получава с разказите, постоянно има слушатели около себе си. Този му чар успокоява момчетата в шинели... Аз го слушам, наблюдавам го, вътрешно му се усмихвам, мъничко се възхищавам, знам, че е на моя страна. Той ми е покорен, не аз на него. Коя съм аз тогава?

Персефона

След съня вървях по улицата и се усмихвах. 

Наоколо мирише на пролет, въпреки че е февруари.

Слънцето е светло като при равноденствие.

Създава усещане на кротък следобед.

Вървя и си мисля за него.

Там, където хората се разделят, звездите събират.

А те ми пошепнаха, че връзката ни е силна, дори и стабилна.

Странно...

Силната съм аз.

Не знам защо ми се пада в този живат аз да съм силната.

Казват, че волята във връзката е на мен. За него - научих другите значения на думата "навязчивый".

Онзи ден авторката на Глина и Сърце беше качила разяснение на думата "воля".

Воля, волим те, обичам те.

Всичко си идва на мястото според звездите: аз съм обичащата, той е навязчив.

Мъжът, който не може да се състезава с мен, но ме ограничава. Под повърхността.

В друга проекция

Трябва да си го запиша.

Защото делникът така изтрива същността ни, негативизира емоциите ни, изтърбушва ни и ни хвърля някъде, където няма светлина...

Събудих се. Събудих се тази сутрин по-рано от останалите. Не знам дали беше заради ранното лягане вечерта, има значение разбира се. Но се събух щастлива. Сънят е свързан много с щастието. В точната доза.

Събудих се щастлива защото го бях сънувала...

Това е четвъртият ми сън с него, от първите три, които се появиха в началото на запознанството ни.

Във всеки сън го виждам в страшно близка обстановка и ситуация. Два от тях с много малък детайл разлика се повтаряха, което не знам как може да се случи по невронните пътища нощем. Кой е диригентът на тези сънища не знам.

За разлика отпреди този сън не ми остави уплах, стрес, изненада, въпреки че беше, разбира се, странен. Как може един сън да те направи щастлив, че е странен е ясно?

С него бяхме отишли в исторически музей. Инициирах купуване на билети, които представляваха някакви странни грошове. Не знам как изглежда грошът. Държахме по един грош с дупка и прорез от месинга с релеф на листа и потъмнели от мръсотия длъбнати линии двамата.

В следващ епизод на същия сън го видях в гръб как помага на майка ми в гладенето на прането. (Доста странно, нали?!) Не беше с ютия. Имаше доста пара. Предполагам, че така гладят в химическото чистене. Но беше до майка ми! и ѝ помагаше. Все още не знам защо намирам прилика между него и майка ми. Може би е в реакциите, поведението, защитните механизми... И двамата са ми обърнали гръб, но не съм загърбена. А аз ги гледам, хем съм мъничко притеснена, хем, изпитвам любопитство от необичайността, хем, съм слънчево щастлива отвътре на пук на сумрачността в помещенията.

И после, после имаше трети епизод, след който се събудих и вече не помня. Жалко. Беше светъл. Дано се сетя. Беше щастлив.

В някоя проекция на друго измерение сме заедно.

Без сърце

За малко съм сама у дома. Времето навън е пролетно слънчево, нетипично за февруари, годно само за разхвърляне навън, синтез на витамин Д и небрежно бърборене с приятели.

А аз съм у дома, и само на 40 процента съм разкъсана да срещна слънчевите лъчи и движението на въздуха директно.

У дома съм. Понякога да останеш насаме съм себе си и да усетиш дома си е истинска привилегия. Това е някаква странна форма на медитация, която да такава степен се е вкоренила в мен в детството ми, че сега, ако не получа дозата си от нея, сякаш не съм аз.

Привилегията ми е, че съм на средно висок етаж, без наоколо пространството да е отрупано с ненужен бетон и грозни високи фасади, слънцето властва на нивото на етажа ми и мога да му се радвам, като все едно съм на космодрум или люлка в небето. Все още имам невероятен природен изглед, за който мнозина биха ме завидели, наред с всички невсгоди, които може да носи един стар стар жилищен блок. 

Слушам себе си. Слушам звуците на миналата си любов, последната, както я определям тези дни, и си мисля, колко жестоко е всъщност да превръщаш дома си в кабинет, училищна занималня и място за прибиваване за сън.

Освен мен, от стените на дома ми, понякога усещам с ненаречени сетива, минало измерение, в което снимка от престоя си на земяна са оставили предишните му обитатели. Единият от тях - баба ми - винаги ще остане моят закрилник, единственият си останал дом и нейна заръка запазих - не знам защо ѝ беше толкова важно, но беше важно за мен и ценно за цветята, които отглеждам.

Няма да крия, даже досадно ще кажа, че продължавам да си мисля за него. Лошото е на влюбените души, че винаги виждат образа на другия според собствената си отразителна от себе си проекция и я пригаждат към себе си. Ако не вредиш, мисля си, няма лошо, защото на поетите им е нужна храна, за да поддържат виталността си, без която не могат.

Но хиляди пъти повече бих искала да кажа в края на живота си, когато дойде - ето с този човек споделих време и се чувствам богата.

Преди време в душевната изтощеност се помолих. Не на кого да е, а на духовете. :) Не правете така. Това е несъзнателен повик за спасение, когато потъваш заради безконечните задължения, околна токсичност и препяствия, които трябва да отсраняваш заради най-скъпите си цветове, за да бъдат. 

И тогава ми бе изпратен той, точно както го пожелах. Към желанието си обаче бях забравила да добавя душа...

Когато се молиш на отишлите се близки, изводът ми е, че несъмнено ще получиш помощ - приказката за Ангелите не е случайна - но ще я получиш без жилката на живота, защото духовете са изгубили сърцето си...

Боледувам

Колко време му е необходимо на човек,

За да преболедува любовта.

Както в болестта е сам отвътре

Както за излекуването й е важна искрата

За живот отвътре.

Не тача празнуването на смъртта

Предпочитам рождения ден с чаша вино

На място, където ме чака духът.

Всяка пролет през май

Отбелязвам обаче уви самотата

В 19-тия ден на месеца май.

Заменям елхови клонки

С тръпчиви зелени вишни.

Пращам ти по вълните писмо

И те питам

Колко времето й трябва на любовта 

Да умре...

Клапен пролапс

Има дрехи в гардероба, които отдавна не обличам,

Събират само прах по закритите лавици

и създават отминал безпорядък.

Има дрехи в гардероба, които носят аромат на забравен сапун

Със сухи цветя.

Би трябвало гардероба широко да отворя,

Да влезе свежестта на пролетта,

А аз все още безмълвно се завирам между закачалките,

Търсейки скрити съкровища по джобовете...

Пасва ми

Завъртях го живота

Поставих го в точка начална

Цикъл завърши

И пак съм там, откъдето някога тръгнах.

Този път имам основа,

Моята, ничия друга.

Питам се, какво не успях,

Може би ежедневието по-пълно

Трябваше да бъде

Да има повече пъстрота

за да се връщам назад по линията на спомените

Повече прегръдки да знаеха 

Моите деца.

Празна дума не съм оставила

Изреченото носи мисъл и сърце,

Била съм достатъчно с вързани кънки

В леда,

Даже понякога без обувки

Съм стъпвала с боси крака.

В студа тялото губи грациозността

Балерината е скована,

Но духът става по-плътен.

Не знам,

Може би наша задача е,

Именно духа си да превърнем в материя.

Сливането между тяло, душа и ума

е болезнен процес.

Прави те мъдър.

Самотно е,

Но е път, който ти принадлежи.

Ред е

Моят поет се прибра.

Тихичко някъде се скри

След див купон в бардак махмурлук

Сякаш го заличи.

Сега ми е скучно.

Сега ми е някакси пусто.

Сега съм някак реална.

И дива,

И зла,

И нещастна,

И едновременно много щастлива.

Обичам още нежната кожа по лицето

На малкия,

Очите ми галят сладките клепки,

Устните се допират в нежна целувка

Последвана от мигновена усмивка.

Ставам и хвърлям ръцете си от раменете

Дланите ми копнеят и за друга прегръдка.

Оставям ги волни като пеперуди

Докоснали нищото в спомени.

О, поетът, бълнува,

Отдалече го чувам как сънува.

Махам му с пръст да мълчи

Редно е вече ученикът на сцената да излезе,

Ред е на художника да отвори бои...

Нощем

Интересно се получава. Съзнанието се справя добре. Рационалната част от мозъка изпълнява своите функции. Волята помага. Но нощите - нощите се оказват коварно тежки с елементи на памет, а има ли сън с памет - това е болест. Не знам какво им е на зависимите хора. Била съм зависима само от дейности, които обичам да върша; от мисли, които са ставали обсебващи, но към теб, към теб подсъзнанието ми явно е болно влюбено и загубено в някаква несъществуваща вселена, зависимо като неродено бебе от пъпната връв към майчиното тяло.

Истина е. Любимият на сърцето ни човек избираме не защото прилича на родителя ни от противоположния ни пол, съответно при дъщерята на бащата и при съна - майката, любимият човек винаги напомня по нещо дълбоко на майката. И сега ви виждам, вас двамата, които не се познавате, да си приличате повече един на друг, отколкото с мен кръв от кръвта. Все още не разбирам мъдростта на вселената и нейната игра, знам само, че заради никого не съм се будела нощем.