Преди малко си мислех, че съм блаженна, защото от мъката ме е спасявала не просто работата - да, в такива случаи работя много, за да ангажирам съзнанието си с отмятане на задачи. Писала съм, това е нож с две остриета, защото спасява за в момента и не ти дава възможност да клекнеш, но от друга страна, като не си оставиш възможност да се изплачеш поемаш риска да влачиш неосъзнато болката си години, а това неминуемо рефлектира на поведението, емоциите, удовлетворението, изборите и решенията ти... Опитът ми показва, че затлачваш проблеми, изпускаш неща и в един момент си загубил и корените, и хоризонта си, обезличил си се...
Пътуването, стига да можеш да си го позволиш, за мен винаги е било най-добрият конструктивен лек. Но не мога да си го позволя - отговорна съм за други.
Същите други, коита са ме държали жива в мъката ми. И преди - едно малко детско лице, което спейки със съвършенството и невинността ти те зарежда с живот. Сега, отново малко личице, което все още обича да се сгушва в мен вечер ми дава силата на крилете, с които да продължа да му давам уроци по летене на него...
Разбираш ли сега избора ми?
Всичко се заключава в тези криле!
Няма коментари:
Публикуване на коментар