Време е да напиша четвъртия текст от вчера. Една събота и неделя са, преизпълнени с битови задачи и отговности, но децата станаха толкова толерантни към мен, дори и малкият фурия и се прокрадват възможности да ги излея. А ние с музата като се хванем, можем да не спрем и три дни, можем да се изтощим до изнемога, а може и въобще не. Напомня ми само на хорото на една Снежна фурия, която е нанадмината на дансинга и като я видя улавям как страхопочита хиляди демони, които искат да ѝ откраднат светлината. А тя е една такава естествена, магнетична в самотата си, поглъщата те с добротата си, чието същество е измъчено от терзания за дефицит на любов... Семействата някак не са гарант да дават любов. Или може би просто не дават на Слънцето. Снежно момиче...
Време е да изхвърля от себе си идеята за четвъртия текст. Докато децата спят. Главата се опитва да ме боли от събуждането.
Напоследък, или отново, не помня, режимът ми изведнъж така рязко се промени, сякаш нещо залепи сегашното ми време с това преди 25 години назад. Не издържам вечер и аз тази, която сън не я лови и след 01.00 ч., падам като отстреляна птица в 21.30-22.00. Събуждам се рано - 5 - 6 време, когато доскоро съм потъвала в сънища.
Да, всяка нощ сънувам. Улавям се, че сънувам. Но вече не помня сънищата. Стават толкова много. Няма място за помнене. Но и нямам секунди да разбера посланията им. Сънищата са толкова верни с посланията си, но и толкова неясни. Кажи ги на дете, за да ти каже истината за теб.
Ще изхвърля този текст от себе си и ще трябва да поема по пътя. Стъпвайки с крака, не обикаляйки с криле този път. Няма време. Вече няма време.
И въпреки това - дадох плод, смисъл на живота си!
Дори само това е красиво :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар