Зелени пъстри очи

Понякога се чудя сама на себе си, колко странен човек съм или просто се опитвам да си призная нуждата от почивка. Може би не си давам сметка, но човек има нужда като всеки бозайник в природата от състояние на временна леност, нуждата от която започна да почуква на вратата ми. Тази година започнах по-осезаемо да си давам сметка за тежестта на режима, в който живея. Времето и равносметките са безмилостни гости...

Сама съм и това ми дава онази сладост да се порадвам на времето си както биологичния ми часовник иска в момента. Тъкмо свалих трийсетината лилави цветчета от кухненския полилей за сезонното му освобождаване от праха и се гласях да дам дължимото вече на съдържанието на кухненската мивка, когато музата ме споходи.

Ах, тази непокорна, спонтанна и палава муза, която толкова обичам със своенравието и плодоносието ѝ, с нищо не бих заменила еуфорията, която създава в мозъка ми - дори и с най-романтичната споделена обич - егоистично, нали, но толкова, толкова мое...

Подхващам идеята осенила ме от седмица, да я въртя в думи, също както вълната от хурката на баба се превръща в нишка до вретеното ѝ, и изплува цитат на баба, свързан с темата ми: "Когато бедността влезне през вратата, любовта бяга през прозореца." и споменън за баба се загнездва в мен.

И защото темата ми е за избора на партньор в живота - вторият важен показател след първия важен въпрос (за което съм писала в блога по-рано) се отправям в миналото и начина, по който са събирани младите в семейство.

В повечето случаи въобще не е ставало въпрос за желан избор, ако не на двамата, то поне на единия.

По доста груб начин баба е станала жена на дядо, но си я спомням как 17 години след смъртта му, плетейки поредната дрешка за някого от нас, издишаше дълбоко и изричаше: "Ех, Стефане, Стефане..." И той сякаш беше тук и надничаше от терасата...

Не съм видяла колко се обичат двамата, но я усещах любовта дори и само като гледах баба. Близките имаха критични забележки по отношенията им, но в същото време в същите тези картини, които се случваше да споменат аз виждах от дете само две обичащи се гургулици.

Насила е взета баба. Когато в детството ми, ми сподели за начина, който в днешно време е осъдителен, как се е чувствала тя, намерих онази твърдост на философията в живота, които са носели предците ни. Оставила е мисълта за момчето, с което са се харесвали и е последвала непознания, когото "О, хич, не го исках него!" защото повече не може да бъде ничия друга и това едва ли искрено би ѝ било простено (?!). Наложило се да го обикне. "Колко лош беше дядо ти първите пет години..."

И третата мъдрост в един разказ получих наготово - иска се време да се напаснеш с другия, но това не би могло да стане, ако няма обич, нали, и една цел в семейството...

29 години, докато смъртта, ако въобще и е възможно да раздели.

Въпреки че остава вдовица само на 47 години да бъде с друг мъж като съпруг и другар баба така и не допускаше. Знам го от 5-годишна.

Внуците са привилегировани - те понякога знаят за баба и дядо повече, отколкото техните собствени деца, съответно родителите им. И с право - има неща, които детето не бива да научи за татко си или майка си. Но е грехота тази материя от мъдрост, емоции и истории да не бъде предадена.

Толкова късно в живота си давам сметка, че за някои мои черти, усещания и представи баба е изиграла значителна роля, макар че, изключвайки две години, реално ние не сме живели заедно и се виждахме сравнително рядко за обстоятелствата, с които разполагахме.

Пред мен са зелените ѝ пъстри очи.

Най-прекрасните, които съм виждала само в три жени, но само в два чифта и с едно и също излъчване...

Толкова ми се искаше да предам този ген... На тези зелени пъстри очи.

За мъдростите, които даже са 4, но едната е свята:

1. Любовта следва избора. Иска се доза смелост и решителност. Както и приемане на нещата.

2. Когато бедността влезе през вратата, любовта бяга през прозореца.

3. Иска се време двама души да се адаптират един към друг. Трябва им обща цел и добра спойка.

* Трябва да можеш да прощаваш!