Бент

Има моменти, в които се мразя. Рядко са. Всъщност, не са били никога по-рано или поне били са толкова рядко, че не ги помня...

Това са моменти, в които границата ми на търпимост се е изместила бързо като нивото на река през ранна пролет. Събирала съм, събирала съм снеговете, и студовете, и несгодите, топяла съм ледове... И изведнъж стихията се отприщва - толкова вода е събрала, че бентът просто е повален.

Дали е гняв. Не.

Дали е безсилие. Вероятно, да.

Дали е протест. Определено.

Дали е насищане. И още как!

Трудно е да си бог.

А от една жена непрекъснато се иска да е бог.

Не вярвате ли?

Помислете.

Е, има дни, в които наистина съм лош бог. Не дявол, не сатана - просто лош бог, с малко б и голямо г, и широко о.

Та, като си излее водата този кален бог му иде да удря по стоманената си глава с чука на Тор, докато тътенът предизвика нова подредба на съзвездията.

Трудно е.

Вероятно се изморих от агресия.

Аз просто бих искала да моделирам градини.

В момента.

Също като майка ми.

Сега я разбирам.

И това е добре!

Баща си все още - не.

Но продължавам да изпълнявам него.

Странно кръстосване?!

Знам как да изчистя този туман.

Не е трудно.

Но ми трябва решението със стъпало нагоре, за да не се връщам към бента ;)

А се чувствам като залепена за стената с изолирбант дива котка...

Красиво, нали!