Беше на 23, когато се раздели с приятелката си от гимназията. Същото момиче, до което само усмивката му беше най-широка и истинска.
Момичето го отблъсна, защото имаше някаква незадоволеност в отношенията им, което натрупваше напрежение в нея, а от него отнемаше продуктивността.
Това бе напълно в реда на нещата - да приключи една връзка, особено в толкова млада възраст, когато следва да се опита от всичко, или почти всичко. Той още не го бе разбрал. А тя вече знаеше, че той не бе нейният път.
Тя го забрави бързо.
Той не.
Носеше сянката ѝ в следващите 23 години, в които сменяше момиче след момиче с надеждата, че следващото е по-красиво и умно, с невероятни качества, които не намираше у предходното, но несъзнателно проектираше раздялата с нея върху връзките си, които така и не приемаше за сериозни.
Така се случи, че дори не разбра, че загуби по-късно момичето на живота си, която от мъка по невъзможността да се докосне напълно до него изгуби себе си и се превърна в нищото, което срещна в началото в него.
Тя се пропи.
Той продължи да сменя момичета, до степен на мания, в която те нямаха стойност, въпреки че знаеше имената им и познаваше усещанията им.
Но често ги обличаше в не техни дрехи, слагаше им една и съща немомичешка роба и ги караше да плетат копривена риза, за да го убедят, че бе принц по кръв.
Заради необузданата му страст да черпи от соковете, не разбра кога и неродената мома, която бе приютил изсъхна като паднала ябълка и си отиде, за да възвърне отново красотата си отвън и отвътре.
В интимността му вече нямаше интимност. Никоя жена не можеше да го докосне. Желанието му за споделен живот бе оглозгало същината на смисъла да бъде с друг до сухи корички хляб без мекото, с които винаги можеш да счупиш зъб, но не и да се нахраниш или насладиш за повече от час.
Когато губиш човек, когато една връзка престава да бъде, е много важно да си дадеш време и въпреки че болката е непоносима и ти се струва, че единственият начин да се справиш с нея е да намериш заместител - опитай се да се овладееш и да не го правиш. Да, защото не е честно за новия човек, но той ще се справи, рано или късно ще се справи. Но ти с всяка следваща връзка ще губиш нишката със себе си.
Никога няма да можеш да замениш шоколада с марципан и с времето вкусовите рецептори ще бъдат така притъпени, че няма да изпиташ наслада и от шоколада и ще остане само вредата от захарта и маслото. Диабетът не е случаен. Никога не е случаен и не е проблем само на нарушения метаболизъм на въглехидрати.
Сигурна съм всяка неизлекувана потисната отхвърляна или неосъзнавана травма заради любовна раздяла е заложила диабет.
Хапчето не лекува.
Трябва любов и приемане, първо на себе си...
Иначе си обречен на израждане и самота, а самозлъгването и предметите не топлят душата.
Имам много да вадя тук...
Не е истина какво заболяване е диабет тип 1, тип 2 по-лесен за разбиране!!!
И вече съм почти сигурна откъде е тръгнало настоящето състояние на д. Въпросът е има ли шанс и какъв да поправим щетите поне при децата.
Дъртите си носят отговорността за собствените глави и грехове към себе си и другите!
Имам много работа по двете направления на темата...
И последна бележка - за околните: до гнила круша ставаш гнила и ти, не си го причинявайте!
Няма коментари:
Публикуване на коментар