С всеки изминал ден от десетина и повече ми се рисува все повече и повече. Толкова се радвам на това усещане! Извира отвътре, от сърцето, от слънчевия сплит и вече достига до раменете. Не знам кога и дали ще успее да завладее ръцете, които от много години бяха вдървени, макар и при усилие да се подчиняваха на мисълта. Но аз винаги съм обичала това, което е надсъзнателно в творчеството, доколкото може да се нарече творчество, разбира се, при мен - аз не съм художник, нито съм поет, аз човек, който изпитва неимоверна наслада когато се качи на вълната на определения творец, а при художника, поета, писателя те са вълни, но различни...
Само музиката все още е твърде далеч от мен. Тя е като магия. Когато се потапям в нея, не просто като консуматор - а ставам като частица в нея, я изпитвам с всяка своя клетка като физика. Няма мисъл, няма разбиране, усещането е много объркващо, дотолкова че ми е трудно да вкарам математика, макар че несъзнателно знам че има математически сложен модел и ритъм - музиката е велико, божие творение!
Но сега сърцето ми се отключва за рисуването. Сякаш слънчева зелена светлина излиза от мен. И някаква жълта и малко оранжева. Не докосвам синята и съм само на микрон от червената. Това слънце ми трябваше. Твърде дълго стоя в розовия лотос и индигото. Твърде дълго копнея за тюркоаза... А ми липсваше зеленото...
(Кога ще я съчетая тази глава със сърцето, натална задача ми е да му се не види!)
Била съм на 5, когато художничка от няколкото мои щрихи е споделила на родителите ми, че правя правилни пропорции. Като дете, рисуването се бе превърнало в моя даденост, бях сама и рисувах, бях самотна рисувах, бях щастлива рисувах, бях болна рисувах, бях наранена - ах, тези рани по колената! - рисувах, задаваха ми задача в училище и рисувах. Листове, листове и скицници, моливи и цветове, просто енергия в надиплена хартия!
Когато рисувах с водни или темперни бои използвах толкова смел замах, огнен, контрастни цветове, рисунките бяха като живи, говореха като огънчета близващите те по кожата. На учителката ни, художник много ѝ харесваха моите рисунки. Радвам се, че имаше очи да ги види и интелект вербално и невербално да ми каже с две думи...
В 8 клас реших, че съм стара да се запиша на курса за рисуване, чиято обява случайно прочетох на трафопост и ми легна като моята.
Стара. Ах, тези мои родители!...
А в четвърти клас бе желанието отникъде за пианото...
На 5 години танцуването...
Остана ми само писането.
Това, в което според наталната ми карта не ми е дарен талант за разлика от рисуването и музиката?!!! А аз дишам заради писането... И ми е все тая дали ще ме знаят като Хемингуей.
Човекът е човек, когато твори!
И затова мога да съм си самодостатъчна. (макар че е скучно, защото хората винаги са ме вълнували повече :)) )
Няма коментари:
Публикуване на коментар