Видях я на спирката. Възрастна жена. Също като по-голяма част от нашите възрастни жени в по-малките населени места. Практично приготвила багаж в раница, която бе поставила близо до себе си. С тази разлика, че бе с тениска и бермуди в поовехтял цвят, също като тръгналите старци на Витоша.
Не отговори на поздрави ми за добро утро.
Не ме и учуди, пълно е с дръпнати старчета, сърдити на целия свят за нещо или угрижени за осигуряването на залъка или да видят поизоставили ги деца и внуци.
Не бяхме сигурни дали ще дойде автобус.
Автогарата не е от поддържаните, въпреки внушителния бетонен навес, и нямаш гаранция, че часовете и въобще линиите на таблото са актуални.
Но съм решила да пробвам тази година, трета поредна, да измеря късмета ни според обявеното.
Слънцето е силно. Небето светлосиньо. Оттук дори не мирише на море. Бяла е особено населено място - хем, е морски курорт, хем, повече съвременно селище на бивши земеделски поселници. Идеално място за лозя и отглеждане на коне, може би и рибари...
Чакаме автобуса. Не знам кой повече - детето, аз или тя губим търпение в чакането и сменяме местата си с бавна крачка, за да не отичат краката ни от стоенето в сутрешния пек.
Откривам точно до ръба на тротоара дълга мравя пътечка, чиито единици бързат да трупат запаси за зимата. Разказвам някаква спонтанна приказка на детето, за да задържа вниманието му на мравята пътечка и го запозная с тези Божии създания - животът го няма в околната среда на бетона и асфалта, в които живеем...
След десетина минути жената на свой ред се е доближила до мравята пътечка и по детски възкликна на руски, поглеждайки ме в очите, сочейки към мястото, където мравчиците се опитват да набутат в дупката на мравуняка в земята цял обелен и доволно изсъхнал пожълтял цигарен фас.
В приповдигнатото и насочено към мен лице на тази украинска жена в миг видях очите и веждите на баба ми - това е специфичен пъстър цвят на очите и дъга на веждите, които не се срещат точно на нашето парче земя, а идват малко по от север и малко по от изток...
Замръзнах.
Сякаш бях докосната от стар ангел.
Този, земният с раницата, слезе в Несебър...
Няма коментари:
Публикуване на коментар