Когато бях на 18 написах един разказ. "Курабии" се казваше. Завършваше как от фурната главната героиня вади тава с курабии, на чията повърхност се бяха оформили лица. От минали връзки.
Имаше някакви идейни допирни точки с разказ, който бях чела на български научен фантаст за жена в космическа научно-изследователска експедиция. Беше ботаник. Накрая в някакво полусънно състояние тя бе заменила имената на мъжете от връзките си с имена на цветя...
Днес си спомних спонтанно, или пък не, за тези часове по ЗИП в 11 клас, когато учителката ни по литература ни позволяваше да четем от време на време личното си творчество.
Тогава пишех на един дъх. Нямаше мисъл, нямаше проекция, нямаше предварителна нагласа, изграждане на образи и сюжет. Просто сядах - трябваше ми само тетрадка и химикалка - и изливах всичко като диктувано от вселената.
Съучениците ми и учителката слушаха написаното от мен. Моите неща се харесваха не за друго, а защото предавах несъзнателно и държах в емоция, най-силната спойка да почувстваш подредени чужди думи.
Не знам защо пишех. Вероятно заради самотата. Заради същността ми. Но в живота си не съм изпитвала по-величествено блаженство и пълнота със себе си от това при писането.
Припомних си една реплика на съученичка - "Но защо всичките ти разкази са тъжни?" - и от днешна гледна точка благодаря на Поли, много добре въпреки 30-те изминали години, си спомням чия беше тя.
Сега, когато красивите години от живота ми са минали, се връщам към репликата и съзнавам колко ключова е тя и че трябва да се хвана за нея и потъна дълбоко в себе си, за да изровя ключа на собственото си "недомогание". Несъмнено, ядката е твърде дълбоко заровена в първите ми години на съществуване и малко ме е яд, че не съм сетила да поработя върху себе си оттук.
Вече ми се вижда твърде късно. Нямам достатъчно време за реконструкция на себе си. Надявам се след неуспешната поредна предварително обречена връзка да успея да залепя себе си, за да мога да продължа напред и дам поне на малкия зависещ от мен красотата от човешките взаимоотношения. Толкова са важни моделите в детството ни. А съм сама - как да стане "по дяволите"!
При мен също както на двете героини по-горе започват да се сливат и изчезват имена на любими мъже, белязали живота ми по един или друг начин. И това е тъжно. Адски тъжно. Трябва да изграждам естетичен образ на себе си от две половини, имайки само една. Кухото не създава пълнота. Също както и илюзията.
Не харесвам самодостатъчността!
Няма коментари:
Публикуване на коментар