Понякога да се успиш и да се объркат всичките ти планове за деня е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. В друг случай това би било катастрофа, хаос, лошо настроение. Но не, събуждам се щастлива, подюрвам детето към училището и то някак си без наличие на обичайната му съпротива към всичко, тръгва с мен, гальовно, меко и добро. Едвам се движа по улицата, тялото ми още не се е събудило и съм като скована кобила. Какво да правиш, възрастта си взима своето, но тичам все още като такава, на която животът и тепърва предстои. Странно разминаване, лошо разминаване, божествено разминаване, защото не ти дава възможност да се смачкаш от собствените мисли, които ти тежат за сметки, битие и човешки разминавания.
Извинявам се на учителката, на детето съм обещала да го взема по-рано, защото едно успиване носи верижна реакция и обядът му не е приготвен, а то не бива да плаща за това, че вечерта сънят те е повалил като чук и не си успял да го приготвиш.
Тичам на връщане към дома. Хоумофис сме отдавна, но и съм в отпуск. Имах стотици задачи за тези два дни, а вероятно ще свърша две и пак ще съм изостанала с графика и пак домът ми ще е смачкан от липса на грижа и детето няма да може да пее като чете.
Не мога да се измъчвам с тази недостатъчност, подсъзнанието ми отдавна е взело живота ми в свои ръце и ми диктува какво да правя и е правилно за мен и близките ми.
Тичам, усещам, че всяка моя фибра се е превърнала в едно желание и всяка моя клетка се превръща в неизлята още дума.
Този път аз мимоходом поглеждам шофьорите в колите, а не те мен, както се случва доста редовно за мое учудване.
Запомни, можеш да направиш щастливи другите, едва след като намериш щастието в себе си, но то не е свързано с комфорта и отпускането, трябва да ти пораснат криле, а моите са набъбнали.
В целия ни житейски път търсим нашите си криле, с които да летим по улиците и те не са тези в представите ни, не са тези пренесени ни от родителите, нито преподадени ни от обществото, нямат нищо общо с амбициите ни и с другите.
Най-трудният път е пътят към себе си. Вероятно защото имаме множество лица и във всяка декада едно е това, което е силно и то иска да си си ти по различен начин - надграждаш се, запълваш се по различен начин, единственото условие е да продължиш да се обичаш и да осъзнаваш, когато се отклоняваш от себе си и превентираш извършването на някоя глупост, която би могла да те отклони още повече от теб.
Мислите ми летят толкова бързо, че не смогвам да ги изпиша, а аз пиша бързо като секретарка на мастит соц. шеф и този път нервната ми система тропа по клавишите, без да оплита пръстите ми по тях и да разменя букви и срички, но се появява усещане за мускулна треска от напрежението в ръцете ми за постигане на бързината. Да, навярно в някое други измерение бих могла да съм идеалния пилот на космически свръхзуков самолет, тази концентрация я мога и мога да я задържа по-дълго от други, но тя те изсмуква ужасно много и после се превръщаш просто в "чувал вода".
Стигнала съм до ядката на себе си. Усещам как я галя с ръце, така както пръстта навлиза в костилката, за да предразположи в топлината образувала се от снежния покров зараждането на нов живот от съня.
Но с това идва и една друга истина.
Опасявам се, че като човек открие до такава степен себе си, пътят му тук свършва и бива запратен другаде, за да наваксва с това, с което на тази земя не е успял да стори.
Вероятно ще дам отново назад.
Не съм готова за толкова още много открития, предпочитам все още предимно да правя, да се изразявам, да използвам това тленно тяло, защото другото не би могло да докосва клавишите и да предизвиква този взрив на ендорфини и извор на думи, които реално дори губят очертанията си, когато съм във вихъра си.
Ние сме слово.
Ние сме код, в който е заложена някаква мисия, но разгръщането му зависи само от нас. И не, не всичко е предначертано, защото дори и в математиката нещата са твърде сложни, за да бъдат така опростени в живота.
Наум целувам любимия си човек, пращам всичкото си аз на сродната си душа, която така и не ме разкри, като вихър се връщам към едното и другото дете, прегръщам ги по различен начин и връщам формата си на уморена 40+ годишна жена за отмятане на делничните задачи.
Усмихвам се.
Преди всичко обичам.
Обичам.
Обичам първо себе си.
И за да получиш мир в душата си, то е първото условие, което трябва да постигнеш.
Чули ме, птицо! На всекиго на този свят не му стига нещо много съкровено, но това не значи, че си лишен от сили да го постигнеш и трябва да си поставиш за цел как да го постигнеш по реалистичен начин близък до теб. Траекториите на желанието ти и вършеното от теб не трябва да се разминават, защото когато едната изключва другата, това постигане няма как да се случи.
Първо бъди честен със себе си, птицо!
А аз сядам да пиша, може и да рисувам, може и да се гоня с детето, мога пък и да развия слуха си. Мога. Беше и една песен на Ирина Флорин ;), но нейната е остаряла за мен и вече не е моята :) Аз вибрирам друга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар