Много ми се иска в този блог да пиша само красиви неща. Но това е нереалистично. Това, което мога да пиша, е отражение на действителността или плод на въображението. Второто е безсмислено, ако не е подплатено с действителност, но метафорите са най-трудни, за тях се иска зрялост, почивка и много време, за да пресъздадеш и предадеш нещо във фигури...
Не знам дали времето ще ми стигне в този живот да изпълня това, но дори и то няма значение, животът е преди всичко, за да се живее.
В този блог ще има и грозни неща, каквито ни поднася животът, защото през него предавам света пречупен през моя поглед, светоусещания и душевност.
Този пост е свързан с миналия, който трябваше да бъде логично прекъснат, но реално с този и вероятно със следващия са епизоди от едно.
Винаги съм искала да имам и момиче (каква коварна дума "винаги" - не я използвайте!). Искала съм момиче, като дете. Бог ме дари с два прекрасни сина със средно голяма разлика и аз не съжалявам, нито изпитвам липса на неизпълнения копнеж. Момичето иска нежност в отглеждането и специфична грижовност. При момчетата дори майчиното поведение трябва да е различно - майката трябва да прилича на веща жена, която успешно управлява летяща метла, облечена в скъп чорапогащник, прилична рокля и обувки на средно високи стабилни токове.
Момичето иска да му вчешеш косичката, да сложиш шарена шнолка и изгладил внимателно пъстра рокличка, да бъдеш мила и нежна, за да ѝ предадеш цялата изтънченост на женската красота и поведение. Нещо, което аз не получих или съм получила в много оскъдна степен, но не разбирайте, че не ценя майка си или баща си, напротив - моята майка е най-добрата майка на света и не бих я сменила със сто вселени; моят баща си е моят баща и аз си го обичам, въпреки липсващото му присъствие.
Много е важно, когато имаме дъщеря да успеем да я приучим на някои умения - как да се предпазва от неадекватни партньорства, набези и насилие, не просто да ѝ казваме, как да избира своите партньори.
Мен никой не ме научи как да се защитавам. Напротив, имаше дори изкривявания в "преподаването-предаването", които вредяха. Накратко казано, отне ми доста време, за да изчистя ниското самочувствие на родителите си, грешките и липсите в тази част на възпитанието ми. Факт е, че на своя страна имах два фактора, които явно ме предпазваха от трагичното - трезвите преценки и ръстът - все пак когато си често толкова висока колкото момчето трудно някой би се осмелил да те удари, а и това е качество, което при подобни персони е поне два пъти премерено. Това обаче съвсем не значи, че съм била и съм застрахована от подобно отношение.
Най-тежките и силните удари са неочакваните. Те обикновено идват от хора, които обичаш или поне с които си. Там ръстът няма значение - силата извира толкова бързо от вътре, че нямаш възможност да асимилираш какво ти се случва.
Не, не съм удряна. Или поне не така.
Но дълго време имаше вдлъбнатина на входната ни врата в жилището, в което живеехме в младежките ми години. Вярно е, че предизвиках ситуацията, вярно е, че бях права и трябваше да има съобразяване, вярно е, че никое поведение не е оправадание за провокация към насилие.
Вратата се затвори. Може би няма да е излишно да спомена, че същият човек бе направил вдлъбнатина и на врата у дома си и един път бе посинил майка си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар