Изморих се от стотиците дни, които се сливат в еднообразие
Уморих се да търся мостове
Уморих се да протягам ръка
Уморих се да нося дълга си
Уморих се да срещам празни очи.
Не,
Не, не си мисли че се предавам,
Но се уморих и да се боря,
И дърпам, и тичам, и галопирам, и жонглирам -
аз съм идеална в това.
Щеше ми се да бъда по-идеална за себе си
Да можеше да се кича с цветя
На играта на вятъра.
Да, бих искала да бъда по своему волна
Хем, тичаща,
хем държаща хвърчило.
Небето е мое, не лъжи се,
И слънцето се отразява във мен
През нощта съм сова,
През деня - пчела.
Но има част от мен
Най-красивата
Тази със дебелата плитка
Пременена с бяла риза
С ръчноушита шевица -
Тя е затворена в клетка
Някъде
Там
Надълбоко вътре във мен
Зад черупката
В ядката
В зародиша на ядката...
Милиони вселени
Стоят между мене
И нея.
А би било толкова лесно да разцъфне
Трябва ѝ само
Само...
Само...
Малко среда.
Всъщност,
И споделена целувка.
Грешно ли е да си призная,
Че се уморих.
Вече усещам
Как дните
Които остават
Са малко...
А момичето вътре
Все е във възраст една
Неродено момиче
Златно момиче
Играещо си с ябълка една...
П.С.
Бил жаден юнакът и извадил едната ябълка, от дадените му от слънчовата майка. От нея се появила неродена мома. Но тъй като нямал вода, тя изчезнала. Разквасил си малко устата. Усетил вкуса. Дошло време, когато пак по пътя си зажаднял и тогава извадил втората ябълка. И втората неродена мома загубил. За третата - бил готов, стоял до кладенец и подал жива вода. И неземната красавица останала с него...
Приказки...
Само приказки...
А колко знание има в тях...
Вече имам всички образи пълнокръвни ☼
Няма коментари:
Публикуване на коментар