30.12.22

Имаго

От една седмица съм в почивка.

Имам чувството че съм разхвърляла части от себе си в някакъв безтегловен вселенен полусънен мир.

Извътрешна медитация.

Вече съм задействала процесите бавно да се връщам към функционален режим.

Давам си сметка, че това е втората ми почивка за годината - досега по толкова съм почивала веднъж годишно през лятото.

Давам си сметка до каква степен е било изразходено съществото ми, за да не искам да се събера и седмица след началото на изключването на бутона.

През последните четири пет години станах отличен диригент в балансирането на дейностите си, за да стоя изправена пред света и виртуозно да движа ръцете си с оркестъра. Преди бях динамичен акробат. Случваше се да бъда и осакатен акробат в кома, но за малко. В момента, в който започнах да усещам кипенето на кръвта нагоре по артериите си в мозъка и пулсирането на нервите по придатъците на главата, любовта ми даде степен мъдрост.

Любовта те прави винаги по-мъдър. И ти предрича растеж.

Аз съм благословена, че мога да обичам.

Сега си давам сметка, че тази орисница мъдростта е седнала на рамото ми и ме наблюдава с безукорното си вътрешно око.

Време е за промяна, която знам че ще настъпи точно тази година от година насам.

Ако някой ми беше казал, че човек се ражда повторно на 50 щях да му се изсмея - да раждаме се към друго в света на сенилността, щяха да бъдат мислите ми. Но има периоди в живота, в които се прераждаш.

Пожелавам си следващата ми метаморфоза да е красива! И да продължавам да имам сили да обичам, за да зареждам крилете си с най-магнетичните цветове...

Вие какво си пожелавате за предстоящата година на черния воден заек?

23.12.22

Славеят и розата

Научи се да учиш.

Познание се носи от срещата с всеки човек.

Не интелектът му е важен в случая, а срещата.

А и ти не би могъл да оцениш интелекта му - вероятно си силен в едно, но едва ли в друго.

Ако бъдеш отворен, срещата ще те научи на много.

После продължи по пътя си.

Сродните души са тези,

които вървят с твоето темпо, на твоето ниво са, но пътеките са различни.

Търси човек, с който да споделите пътищата си.

Само така ще се засадят розови храсти покрай друма.

22.12.22

Фотони

Ежедневието е толкова ужасно, когато е динамично. Обожавам динамиката му всъщност, но това краде от мислите ми, от стиховете в главата ми, от пърхането на сърцето...

Значи това ще ми е задачата, да успея да овладея римите, въпреки динамиката на ежедневието.

Винаги има по-висока летва.

От 2009 г. постоянно ги вдигам.

Някой ден ще седна да уча ядрена физика, обещавам!

Роза в стъкленица

Когато търсиш розата през зимата, най-вероятно ще намериш Звяра и хора, превърнати в сервиз. 

Любовта не се нуждае от рози.

Знаеш ли го Звярът какво е правил преди да се превърне в безчувствено чудовище. Или в какво се е превърнал след ласката на привързаността.

Любовта е енергия, която извира от собственото ти сърце и облича лицето ти в сияние.

Когато търсиш любов в твоята ледена епоха, нямаш право да избираш цветове. Трябва да ги създаваш!

16.12.22

Дълбоки сънища

Сякаш живото същество в мен, независимо дали е будно или спящо, улавя всеки път, когато се отдръпва от мен. Когато съм будна, се чувствам наелектрезирана, неспокойна, дори малко предадена, но нали съм толкова упорита в обичането и непредаването... Стоя и го наблюдавам. Може би най-често, виждам отчуждението от самия себе си, дистанцията от мен. Разбира се, става ми мъчно, но изследователят в мен е хищник, който не се задоволява с проекции на някакви си емоции. От самото начало усещам някаква тежка връзка, кармична, недовършена работа в някакви минали векове и животи (ужасна глупава дума, която я няма в множествено число!) с него. Когато го чувствам дистанциран, заставам още по-далеч от него, извън пространството на интимната му зона съм, и го наблюдавам, искам поне телата ни да говорят и да улавям поне липсващите погледи... Аз съм хиляди пъти по-силна от него, но и той не е слаб. Той постига много по-добре целите си. Защото може би са материални, а моите, моите са... вселенски. Как може целта в живота ти е да обичаш и да искаш просто хората около теб да са щастливи?! Зависимостта от удоволствието ме е изградио като невероятна единица. Друг на мое място би бил жестоко зависим, а аз съм зависима само към хармонията между мен и космоса, собственото производство на ендорфини, контакта с другия, бягайки от материалистичното. Твърдо идеално, за да го бъде. Като овладяващ водата напоследък изследовател си прощавам много неща и не съм критична към другите. Знам, водата дълбае и скалата капка по капка, а стихията ѝ по-добре е да не отприщващ, защото знаем, че едно цунами е способно да залее брегове на Япония и неблагоразумие да роди потоп. И защото цялото ми същество във вода е жадно, дори като спя работи безжалостно. Толкова често, когато съм при него сънувам и все са покъртителни сънища. Или може би пак съм се отворила като проводник и през мен минават неясни за мен токове. Дистанцията помежду ни сля странно образите на първите момчета, в които се влюбих в този живот, била още дете. Уви и в двамата несподелено, но не съвсем, единият умен и другия може би и тих и със зелени очи - се превърнаха в един далечен интелект с наситеностъкленозелени очи и почти пластмасови зеници, виждащите ме като очи на дигитален интелект. Тези момчета ме харесваха. Но сякаш имахме забрана от минал живот да споделим мигове - физическите пречки в този свят са от значителен характер. Сега ми е време да проумея категорията на кармичността с последния, който в сънищата ми се превръща в кой ли не, а трябва да бъде единствено себе си. Нищо не искам от него. Нищо дори не искам от себе си. Вече не мога да кажа, че и дистанцията ме плаши. Приемам всичко, адаптирам се светкавично, радвам се на това, което имам, защото чувството е уникално и несравнимо.

14.12.22

Бяла памет

Водата е във въздуха

Въздух има и във водата.

Земята съдържа вода и въздух.

Водата разтваря земята.

Огънят ражда.

И унищожава.

Той е преродител.

Преобразувател.

Трансформиращ фактор.

Водата гаси огъня.

Огънят изхабява водата.

Водата се ражда пак.

От въздуха.

Въздух може да има там,

Където има земя.

Огънят може да гори във въздух.

Огънят се е родил от земята.

И земята се ражда от огъня.

Четирите сили образуват нищото.

И раждат всичкото.

Дисбалансът води до взрив, хаос и нови вселени.

Нищото се ражда от баланса.

Коя е първата сила?

Раждащата?

Огънят.

Земята.

А после?

Четирите са.

Нищо не се получава от една единица.

(Тя е само израз на първия.)

Чудя се след огъня и земята,

кой елемент е на ред:

Въздухът или водата.

Водата е последна.

В нея се ражда живота.

Има твърде много сухи планети.

Трябва си представя, че съм Бог,

За да подредя карта

и открия удоволствието,

което Той изпитва,

в самотната му игра да подрежда света. 

Материята е твърде висша,

аз съм от кал,

но съм неговото подобие,

за да опитам.

Колко полезно може да ми е познанието на човечеството,

Трябва да откривам Познанието

по свой път

за да дам живот на искрата за друг...


#осъзнато #осъзнавано

13.12.22

Писмо до мен

И стана чудото.

Сърцето води мозъка.

Не емоцията,

А топката при слънчевия сплит.

Тя е особена генетична мъдрост.

Бях обречена цял живот:

Умът ми да търси пътя към сърцето.

Емоции и разум работеха отделно

Уж имаше мост, но той бе по-скоро

Деликатна нишка.

Съвсем друго е.

Не случайно всички магове събират енергийната си сила 

На нивото на сърцето

Тя не се изстрелва от очите, не и от челото,

А се изтегля от нивото на слънчевия сплит.

Умът работи в права линия.

Пътят му може да е много начупен,

Но движението е на отсечки, праволинейно.

Слънчевият мозък действа на капки вода.


Много интересен знак нося:

Животът се е зародил във вода,

Но водата стъпва на сушата.

Козирозите са владелците на метаморфозите.

Това е еволюция и прогрес в едно, адаптивност и реформаторство в крачка от океана по твърдината. Рогата правят връзка с небето... Не случайно този образ не е с лапи, нито с ръце и стъпала, а с копита. Ние сме и проводници.

Имам още много да намирам.


Слънчевото сърце е работило. Капка по капка е рисувало пътя.

Формите, които носят щрихите, не се осъзнават в началото.

Пътят се вижда после. 


Водата завладява ума ми.

Очите са движение. От дълбокото, далеч напред във времето.

Тюркоаз са. 


Образите идваха пусти.

Като въздух, който не можеш да пипнеш и да усетиш.

Водата дава смисъл и послание.

Искрата се мотивира.

Скоро огънят ще започне да действа.

Земята ще роди силен глинен съд.

Искам да е изящен!


Ще надникна в ума им!

Аз съм по-примитивна.

Едва ли ще ги стигна.

Но аз съм особена птица.

Аз съм сокол.

Соколът вижда отвисоко

И под линията на водата!

Безвремие

Детето има едно любимо действие.

Навежда се напред. Поставя ръцете си изпънати назад, 

Прибрани в мишницата към тялото

С вътрешността на дланите към земята - 

Събрани пръсти.

(Не знам от кой герой идва тази поза. Виждала съм да се прави и от други деца.)

И тръгва да тича

Бързо

Напред

В права линия.

Прилича на самолет-совалка.

Или птица. Но не излитаща, а като сокола, който от висините е набелязал цел долу, събира криле и се превръща в жива стрела. Това последното при детето го няма. Няма хищничество. Друго е.

Не знам каква е целта на детето.

Струва ми се, че е самият полет.

Тези дни се чувствам, сякаш съм заела позата му.

О, тичам.

Тръгнала съм преди 50 стъпки.

Още не съм ускорила, но определено се движа като пред излитане.

Времето променя качествата си.

Движението е вън.

Вътре настъпва неимоверно спокойствие.

В душата ми е 

Наслада от полета.

Не забравяй

Не забравяй

Сълзите винаги се стичат надолу

към сърцето.


12.12.22

Сълза

От очите ми падат тюркоазени сълзи

Зениците ми не виждат

Не се подчиняват на светлината

Но зрението ми не е сляпо.

Възприемам света със склерата.

Ирисите отдавна са изтекли

Облекла съм тяло на момина сълза

Във въздуха се разнася ухание

С базови нотки 

Тъга на жена.



Когато те стегне сърцето на възел

Когато те стегне сърцето на възел,

В мозъка ти нахлува струя вода.

Светкавично бързо отмяташ

С кого да продължиш да бъдеш

И кого ще оставиш сам да прецени дали да те последва.

Някои коридори от теб ще бъдат затворени.

Ще обърнеш твърд гръб

И ще се движиш към светлото,

Дори влачейки се по мръсотията с нокти.

Понякога единственото светло си ти,

Не заради калта по ноктите ти.


6.12.22

Скъпоценни метаморфози

Странно. Бързо преминавам през камъни. Преди няколко месеца сложих любим тюркоаз. Заради любимото слънце рядко обримчвам щитовидната си жлеза с друг символ или метал, освен среброто. 

Разходих се няколко месеца с истинността, непорочността и неподправена любов на тюркоаза.

Скоро, може би преди седмици съвсем спонтанно сложих един от най-красивите си пръстени, този със зеления изумруд. Пак на истинност, магични способности и любов, макар и по-зряла. Засилих, очевидно сърдечната чакра - стига съм подсилвала това говорене в петата, че се превърна на крещене ;)

Влече ме към моя любим аметист...

Но днес не очаквано и за мен смених смарагда с рубин... Кой не бях слагала от годините на ожесточена борба да имам второ дете...

... И сега е ожесточена борба...

Раста в твърдостта, нали?! 9 по скалата на Моос. Отговаря на огъня - моят елемент по натална карта. Но твърде много огън на едно място винаги е било опасна ситуация. Предвид енергийното ми изчерпване - най-вероятно се нуждая точно от огън, в огъня.

Активирам коренната чакра...

Утре какво ли ще бъде? Кой минерал и кой цвят?

И си мисля, че преди да започнеш да третираш третото си око задължително първо трябва да си свързал добре със земята!

2.12.22

Какво е любов?

Две години любов. Благодарна съм. Не защото съм била обичана. Защото обичах.

Въпреки че силните чувства отминаха, се усмихвам - кух ми се вижда животът, без да си изпитал любов.

Не бих казала, че съм била лишена от любов, но истината е, че я губим в ежедневието си, не се грижим нито за себе си, още по-малко за любимия и никак не инвестираме в любовта. Но я искаме.

Казват,  че любовта е безусловна и вероятно е така. Когато обичаш, няма никакво значение как и кога. Казват, че когато има любов, можеш да си позволиш всичко, дори да нагрубиш, изоставиш, забравиш... Не, последното не е любов, това е егоизъм - в любовта няма егоизъм, там има отдаване, раздаване, споделяне, радост, борба за повече време на ендорфини с обекта на обич. Обекта! 

Истинската любов обаче е, когато обектът се превърне в субект. 

Материята, която създават двама души, тази невидима физика, метафизика, вълни, това е любовта, онази връзка, която те прави богоизбан.

Колко души са изпитали такава обич.

Досега не съм се чувствала богоизбрана, влюбена да, обичана да, но богоизбрана... съм по друг начин ☼


30.11.22

Руни

Всеки го теглят три сили.

Мен ме теглят три коня.

Като руска тройка.

Първият е вран ат

Зад ваклите му очи прозира синя светлина

Като от отдавна загаснала звезда.

Вторият е златен плевенски жребец

Зад лъскавия му алест косъм

Се открива арабска и английска жилка - 

Идеален сам в тръст,

Но далеч по-полезен в чифлика.

Третият е чужд кон,

Но е заюзден в този впряг,

Чилест, възрастен, но пъргав.

Аз съм каляската.

Понякога каляската застава пред конете.

Каляската е топла.

В нея нося вълчи ембрион

Очите му са златнозелени.


Растение

Аз като земя,

Най-малко познавам земята. 


Години бях вятър.

Оставях се да горя като огън достатъчно пъти.

Изучавам водата сега.


Но земята, земята все още, аз земята, не познавам!


28.11.22

Сърдита съм ти!

Сърдита съм ти.

Да, сърдита съм ти.

Аз, която не се сърдя.

Сега, когато трепетите си отидоха

И остава в мен единствено Духа ми.

А той, той е друга стихия,

Още съвсем непозната,

Или тъкмо обратното.

Знаеш ли защо ангелите завиждат на хората? -

Каза ми го една Самодива:

"Защото на хората им се случват неща."

А на теб случват ли ти се, седейки само в твоята траектория?

?

Да, сърдита съм ти.

Ти отново си сам.

А аз отново съм делнична.

Можех да те поема на крилата си,

Ако беше позволил на душата ми още мъничко да лети.

А ти дори не се вгледа

В цвета на очите ми, 

Не попи

От росата по тялото ми в ранните сутрини.


Три години и казват минава,

А когато остане

Значи е универсално.

Твърде много дни в живота ти 

Остават в плен на мислите в главата ти,

Докато животът ти минава в някакви избори...


Не знам дали отново бих се влюбила в теб

Знам само че винаги мъничко скришом от мен

теб ще обичам.


Поглеждам жълтата топла керамика

И се усмихвам.

Вдигам глава към рафтчето с книги

И виждам лика ти,

И пак се усмихвам.

И после отлитам

В гората, където ме чака друга история

С малко тюркоаз по ръбовете

Точно там откъдето се пие.

27.11.22

Драконова жена II

Днес чух репликата: "Когато си на двайсет, оценяваш ума на една жена на двайсет, а когато си на 45+ - тялото ѝ." Не се съгласих. Вероятно, за мъжа тялото с възрастта се превръща в страхотен стимул за вътрешни преживявания. Но смятам, че по какъв начин мъжът оценява жената в различни възрасти е субективно и индивидуално. Няма начин физическата част да отпадне и да се пренебрегнат усещанията, които може да създаде едно тяло и особено усещанията, които може да създаде едно тяло с опъната кожа и живителни сокови на човек, чието време на буйна активност изтича. Познавам мъже, които бяха пленени предимно от телата на връстничките си, познавам и мъже на уважавана възраст, които разглеждат жените с млади тела като деца.

Опитвам се да се поставя в огледална позиция и да преценя дали тялото на един прекрасен млад мъж би имало въздействие върху мен в степен подобна на ума на зрелия, но аз винаги съм била влюбена в ума и продължавам да разглеждам красивите мъжки тела като художник или само като естет...

Междувременно отговорих на въпроса си сама точно преди малко. Това да търсиш младото тяло, за да събуди у теб вътрения ти свят и ти даде пълнота на преживявания и себеусещането ти, е тъжно, насочва не само за ценностите при дадената личност, но показва и пустотата, която изпитва съзнателно или не у себе си. Всеки човек единствено сам може да се изведе от празнотата в себе си и такъв човек едва ли би могъл да привлече пълноценната личност или да я задържи до себе си.

Високо ценя, макар че не ги виждам, тези мъже, които успяват да се възхищават на жената такава, каквато е и намират красотата и във възраст, когато се губи свежестта и еластичността на кожата. И жената след 50 може да бъде пленителна - не малко звезди и модели ни демонстрират подобен пример. Разбира се и за това жената трябва да е запазила вътрения си свят богат, защото превърнеш ли се в лелка по манталитет, едва ли би могла да се харесаш сама ти :)

Гледам снимката на Моника Белучи до прелестната ѝ по-голяма дъщеря Дева Касел - зряла, горда и пленителна, въпреки нейните 58 и си пожелавам да бъда като нея. Опс, имам момчета - образът на жената със синове е малко по-различен от магнетичността на жената с дъщери ;)

24.11.22

"Драконова жена"

Днес беше богат ден. Точно като за деня на благодарността. Би трябвало и ние да имаме този официален празник, за да се научим първо да благодарим. И после да прощаваме. Първото е много по-креативно и смислено. При второто чистиш вече налична болка.

Когато в живота ти няма сериозна мъжка фигура, да не кажа силна, понякога ежедневието ти е благосклонно да ти поднесе срещи с мъжки фигури. Обичам мъжете, харесвам ги, с рационалния им начин на мислене, с опита им да покровителстват, да бъдат опора, да носят отговорност, да строят планети...

Днес психологът да детето ми се "накара". Хубаво е мъж да те "насмотае". Хубаво е да настоява да играеш повече женска роля... И си мисля, Боже, ако на мен ми се карат и изискват корекция само за това - основното, не отричам - как съм оцелява аз. И за да докаже денят правотата си, вторият мъж с невероятно внимание и сладкодумство индиректно ме насочва към същото - Боже, как въобще съм оцеляла и съм се справила, като тези проблеми показват, крещят същите дефицити довели разговора с първия. И третият мъж ми доказва, че имаш цена, заради всичко, което е склонен да ти предложи, с план и организираност, които само един Козирог, и частично Скорпион, може да оцени :)

Хубав ден. Обожавам мъжете.

Започвайки със синовете ми.

Не случайно раждаш деца от един или друг пол - просто чрез тях научаваш света и допълваш своя пъзел.

Хубаво е да си Драконова жена!

21.11.22

Релакс

Има моменти, когато не мога да говоря. И се чувствам бедна откъм думи. Състоянието ми е много сходно на анемия - просто не ти достига желязо, в случая с мен думи. 

В тези моменти на ход идва онази зона в мозъка ми, която иска да говори с образи. Тя става толкова жадна за цветове, игра на светлина, силна светлина, форми... Че е готова да запълни целия онзи ров от дефицит на допамин.

В тези моменти нищо друго не може да ме усмихне така, както живопистта и художествената фотография. Може би някой ден ще дойде и часът, в който да мога да изхвърля себе си като стихия върху лист бяла хартия в цветна окраска. Ще го направя с един замах. Също както рисувах като дете - с рязка ръка, без очертания, като с огън.

Бих могла да изкачам и планини. Но ми трябва късна пролет, лято или ранна есен, за да побъркам фотоапарата си от измерения, които виждам с очите си.

Тези дни не съм спала. Духът, душата, ми са неспокойни, въпреки че физиката и мозъкът са като на ленив старец. Но бих тичала. О, как само бих тичала! Някъде на полето, по пътеки и чукари, там, където погледът ми може да стигне хоризонта и ръцете ми да прегърнат земята.

Или пък като Дива Коза ще се изкачам нагоре, докато ми свърши дъхът.

В събота бях на водна гимнастика, след тримесечно прекъсване. Променила съм се. Аз и водата бяхме приятелки. Не се разтварях в нея, както доскоро, а страхът и несигурността са ме напуснали и сега с нея заедно играехме някакъв ритмичен танц. Огънят и водата са невероятни стихии.

Огънят сякаш ми е добре познат. От година-две-три изучавам водата. 

Липсваше ми, вода. Вероятно и аз на теб :)

Нямам мускулна треска.

Адреналин.

18.11.22

И един ден се събуждаш

И един ден се събуждаш. Периодът на какавидата е доста тъмен и продължителен. За околните може да минава за ден, за теб е вечност потъване до степен да загубиш себе си и живителните си сокове. Но един ден... Един ден всяка клетка в теб се подрежда от само себе си. И дори си дивиш на себе си, как може толкова дълго да си спал. 

След първото почукване по черупката, излизането и откриването на света е безусловно.

Странно е, че намирам в себе си цялата енергия да изпълня образите, в които най-дълго съм копняла да се видя.

Трябва ми още малко мъдрост само за един.

Всичко започва оттам да признаеш, че първом принадлежиш на себе си!

17.11.22

Трябва да запомня този ден!

Днес ми се случи едно от най-хубавите неща в живота. И искам да го запомня!

Отидох да взема сина си от училище. Докато чаках той да се организира, събирайки чанта, торба с кутии от храна, дрехи от двора, срещу мен застана един от неговите съученици.

Подложи ме на кръстосан разпит: за кого съм дошла, на колко съм години, как се казвам, кога го взимам, на колко години е той и кога има рожден ден. Да, тук беше въпросът и кога ще го вземат него :)

Имам си и един любимец от децата - често се случва щом ме забележи да дойде и да започне да ме пита нещо. Забелязал разговора ни с първия той, застава до нас готов с въпроси и насочил големите си сини очи като езера към мен.

След малко мина и Бети, височка за възрастта си и прекрасна. Подадени ми ръка за здрависване и както бе дошла, така се отдалечи.

Почувствах се благословена и поласкана!

От слънчевия ми сплит изгряха криле!



16.11.22

Искам

Искам.

Искам да се разхождам по брега на морето

Без значение от времето

Ще го поглъщам когато е тихо

Ще викам когато разбива вълните си в мене.

Искам да се разхождам по брега на морето

Да усещам аромата на мокрия пясък 

Да разтварям ръце срещу него

Като птица готова за полет.

Искам.

Искам да се разхождам по брега на морето

Да извикам силно колкото гласа ми държи

До другия бряг при далечна Грузия

Ще извикам,

Че те обичам,

Море

12.11.22

За щастието в децата

Щастието е толкова крехко. Всъщност, какво е щастието - реално това са мигове, в които си се чувствал радостен, удовлетворен и сигурен. Щастието не се дарява, макар че се случва, то се изгражда и, уви, иска инвестниции. Но така е по-сладко. Съзнателното, винаги е по-удовлетворяващо.

Чета текст от моето минало тук. И бързо си правя равносметката колко отдавна съм спряла да наблюдавам децата. Струва ми се нормално, защото дори и да си ги искал, да смяташ отглеждането и уреждането им за свой дълг и задължение, ежедневните ритунни действия са изхабили част от същността ти. Съвременият делник прекалено много изисква от родителя. А да съхраниш себе си, вероятно трябва да е първа твоя задача, за да предадеш на децата правилен модел за изграждане на светоглед.

Случва ми се да ми кажат: "Е, ти имаш деца. Животът ти има смисъл." Да, преди много години и аз мислех така. Но не и сега. Не и сега.

Една от най-сериозните грешки, които по-често правят жените е себеотдаването на децата и семейството. Така обезличаването е на косъм. Обезличеният човек не е от полза на никого. Той няма присъствие, дори при физически налично. 

Това, което прозирам от собствения ми живот, опит и наблюдения върху децата, че те от раждането и все повече с "растенето" си са индивидуални личности със свой път. Реално, за колкото много неща можеш да им повлияеш, за толкова изборите в живота им са техни. Възприемането в едно цяло, колкото дава усещането са семейство и цялостност, толкова и създава грешни изменерения на живота. Отъждествяването на родителя с децата и на децата с родителя не дава смисъл в живота, смисълът е в себеизразяването и начина, по който ти искаш да се заявиш пред света, включително и пред децата.

Не ги ползвайте за патерица. Не е устойчиво. А единствената смислена ни роля в живота им е, да им дадем подслон, закрила, подкрепа и уважение докато те си стъпят на крака. И пак, светоусещанията са само техни - и това зависи от далеч повече фактори като биология, тип нервна система, съвремие, околна среда, манталитет на околните, наситеност с информация, най-вече личен опит и възможности за преработване на случващото им се, което винаги е ралично от нашия личен опит....

Децата са отделни единици, а това което ни свързва или отделя от тях е качеството на връзката, която имаме с тях, не отдаването.

11.11.22

Бяла рокля

Лятото си купих бяла рокля. Отдавна не се бях радвала толкова на дреха. Абсолютно нищо особено. Но бяла, с кройка, в която се чувсвах женствена, свободна, лека. Обличах я и се превръщах в бяла пеперуда. Оставях вятъра да играе с карамелените ми кичури. И специално извадих тюркоазеното камъче, дадено ми по моя молба, от мама и сложих вместо сребърното слънце, с което не се бях разделяла от 15 години.

Днес, крилцата на пеперудата са малко посърнали. Пеперудите са, за да им се наслаждаваш и да ги оставиш да се радват на прашеца и соковете на цветята.

Никой няма право да посипва крилцата им с остриета.

Не знам как отново бих могла да обличам тази рокля.

Обичам я. Но дали ще съм аз вече в нея не зная.

Крилете са твърде други. Далеч по-силни и мощни. Не усещам лекокрилостта. В момента цялото ми тяло е в напрежение, което само летящите животни притежават, усещаш вибрациите на твърдостта от под себе си в готовност за отскок, опирайки се на стави, които се образуват от плешките ти. Тежки са тези крила, жилави и плътни, лъскави, тънколюспести и черни.

Превърнала съм се в майката на Дракона.

Токсичност

Знаете ли как се разбира цената на токсичността? Не няма да пиша дълги текстове, нито даже един. Само няколко стъпки.

Когато раздразнението ви е превърнало в нервозен и хистеричен тип - и не, не казвайте, че това ви е невъзможно: хората имаме способността да променяме типа си и управлението на поведението не зависи изцяло и на 100% от нас самите. Да, стабилността ни като личности и изразяване принадлежат само на нас и никому другиго, но до постигането на подобна устойчивост се иска добър модел на поведение в детството, разумно възпитание, интелект и опит - устойчивостта, стабилността са качества, които повече се придобиват, освен че са и мъничко на манталитет (народопсихология) и нервна система, от биологична гледна точка. Поведението ни зависи от колаборацията с другите, защото дори и най-големият индивидуалист живее и общува с други, а комуникацията е обменен процес на думи и невербални послания. И тук, идва един твърде силен фактор - околната среда. Това е, когато изложиш кожата на силно слънце и тя изгаря, а и дори да съобразиш и я предпазиш от изгаряне рискът при системното ѝ излагане от меланом не е никак малък. Така е и с хората - зависят и от средата.

При системното излагане в токсична среда, дори и да си добре подготвен, дори и да планираш излагането с време, да ползваш защитни помади, да имаш биологична устойчивост, ще имаш някаква степен на "окислителни реакции" и възпаления, отнясащи се до личността, темперамнета и поведението ти.

Несъмнено първата стъпка за откъсване от токсичност е осъзнаването на себеусещането в дадена среда. Второто е съзнателното и обективно определяне на качествата на средата. Трето, хубаво е да се задействат механизми за самозащита при наличие на "възпалителни процеси" и "токсични реакции" заради средата и се приложат "ефективни антидоти". Четвърто, необходимо е надграждане на личността. Пето - непременно се отдели.

Това е ключова стъпка. Тя работи дори и да не си преминал през предходните няколко. Не всяко отделяне от среда е възможно, други изискват планиране, за да се реализира то, но има среди, за които "не сме вързани" и не костна нищо да спрем контакта за известно време.

Само два месеца са необходими. Ако през тези два месеца почувстваш, разтоварване; ако се усетиш по-лек, деен, усмихнат, денят ти по-слънчев, и някак по-позитивен - значи средата е била токсична. 

Наскоро се чух с човек, който принципно харесвам и държа на него. Не сме се виждали отдавна и чували далеч по-дълго от тези два месеца заради обстоятелства. Дистанцията на времето ми позволи обективност, да чувам отсрещната страна, да хвана тоновете в речта, да ми направи впечатление наборът от думи, емоциите и изразявенето им, детайли, на които обръщаш внимание при разговор с непознат все още човек, с тази разлика, че тук имаш богат фон, в който интонации и думи можеш да свържеш с действия, хора, изражения, емоции, а не само намерения - виждаш анатомията на личността. И разбираш, че този човек, колкото и да харесваш, не е точно твоят (и не нямам предвид интимни отношения!).

6. Направи си равносметка. И избери себе си!

Личностното израстване за мен е свързано дълбоко с това да не изпитваш и да не създаваш токсичност у другите! Това е върховото изкуство на живота. Лично, продължавам се да уча! (грешката е вярна)

С мъжете трябва да се внимава

С мъжете трябва да се внимава. Те са също толкова чувствителни, объркани, обсебващи и маниакални, колкото могат да бъдат жените. Изграждат си светове също като тях от предимно представи и после илюзии. А това е толкова опасно! Не само защото поставя тях в предверието на някакъв фалшив свят, а защото теб те поставя в рамка, ограничава те, дава ти друго име.

Не харесвам настойчивото, макар че съм го правила. Границата му е твърде тънка с натрапването.

Стъпките са важни, те трябва да са плавни, да ти позволяват да усетиш, да се отпуснеш, да се довериш, за да изгрееш, бидейки себе си...

9.11.22

Действия и странични ефекти

Всеки си има по една мъка. Поне по една. Ако някой отрече, не му вярвайте. Други може да имат даже много мъки. Но и на тях не им вярвайте.

Аз имам една основна. Делнична. И сърдечна.

Старая се. Животът ми се върти около нея. И взаимно се изхабяваме. Усъвършенствали сме се в повтарянето на изхабяването. Аз нея третирам, но тя, мъката, не става по-малка. Но виж тя мен успешно вече успява да ме изхаби.

Да подхранваш мъката е малко изводът.

Решила съм да обърна нещата. 

Ще предложа обратната страна на поведение - да видим дали, когато не я виждам, ще бъде така изрядна да ме хаби или ще се заеме със себе си. 

***

След толкова много години още помня една случка от моя първи клас. Върнах се от училище и трябваше да уча за следващия ден. Още нямах изградени навици за самостоятелна работа и майка ми ми помагаше. В този ден трябваше да уча и стихотворение. Май, никога не бях учила стихотворение. 

Мама ме пусна навън да си поиграя с уговорката да бъде за малко, за да стигне време да учим стихотворението. Поиграх си с моята нова приятелка от училище Лина, даже ѝ отидох на гости. Не помня кога се прибрах, но си спомням, че мама беше ядосана и ми каза, че след като съм закъсняла толкова много няма как да седне вече и да учи стихотворението с мен.

Този ден беше слънчев. Такъв го помня.

Но сутринта беше тежкостежна и тъмна. До училище вървях и плаках. Газих преспи сняг до колене. Отклоних се от пътя за училище. Дори една леличка ме попита в мрака защо плача. Почти закъснях за час. И много стисках палци класната да не ме вдигне на фона на многовдигналите ръце деца да кажат стихотворението. Размина ми се. 

Знам само че след половин година бях коренно различно дете в училище и не се нуждаех от помощта на майка ми за домашните ежедневно, но това го направиха повече обстоятелствата. Мен човек ме превърна стресът и това, че бях оставяна да се справям сама! Положителната страна на този медал.

Трябва да помисля за положителната и негативната страна на противоположния медал.



8.11.22

С вкус на топла ванилия

Зимата прониква по улиците.

Мъглата се надига два човешки боя да властва по тъмно.

Тишината е някак пуста от присъствие,

Макар че отразява шума от автомобилите.

Не е звездна нощ,

Както и животът рядко е във фойерверки.

Точно днес

Се опитвам да уловя уют през стъклото,

Останало немито и този път,

Също както,

Снегът затопля

Заешка хралупа.

В ума ми блуждае аромат на карамел и ванилия,

Крия и брадичката си под плътна завивка

И оставям голата кожа по тялото ми

Да се наслади на все още хладната ласка на постелята.

Сънят ме унася в усмивка...

2.11.22

Раздялата със теб не беше толкова отдавна

Раздялата със теб не беше толкова отдавна.

Стоят на лавиците още неприбрани снимки.

Понякога се хващам, че пътувам във потока

За да докоснат очите ми лика ти.

Раздялата със теб не беше толкова отдавна.

Опитвам се да те забравя и не съвсем

Тая във себе си цветове във жълто, тюркоаз,

Които ми напомнят топлина.

Раздялата със теб не беше толкова отдавна.

Забравих те и пак към теб се връщам

Понякога очите ми се навлажняват

Прегръщам теб във книгата една и съща.

Пътувам, оставила и бъдеще и минало,

Сега усещам, че нищо ми не трябва

Обгръщам се солидно със завивката

И чувствам себе си една напълно цяла.

29.10.22

Ключ за вярно решение

Има случаи, когато е много трудно да направиш преценка за дадена ситуация за себе си. Не бих искала да отричам емоциите, защото емоциите ни правят живи и отричането им причинява един сив, монотонен и по своята същност кух живот. Никой не ни помни с ангажиментите ни, постиженията ни, имането ни. Точно едно поколение е нужно дори и да имаш принос в обществото да те забравят, а привилегията да дадеш такъв принос при 8 млрд. население е сама за... Мъск. Шегувам се, разбира се, сещате се какво имам предвид.

В съвремения свят не се толерира взимането на решения въз основа на емоции. Но едни нови науки ни казват, че най-верните решения взимаме въз основа на емоциите си.

Имам още много да уча и изясня за себе си за този алгоритъм. Няма да крия, че съм емоционален човек, колкото и да не личи това, за хората, които не ме познават. Ние сме преди всичко емоциите си и който го отрича, значи не познава добре себе си и се крие от нещо, което иска да забрави или иска да не признае. 

Един от уроците, които не получи нашето поколение, е да разпознава емоциите си в момента. А назоваването им, дава страхотен ключ към правилния ни път в живота, нашия, а не нечий друг.

Има емоции, които са трудни за назоваване и разкодиране. Докато да кажеш тъжен съм или радостен съм, е лесно. Намирането на причината за тъгата и радостта също дава отговор бързо. Но когато си ядосан? Да си ядосан не е чувство, така че иска разкодиране. Обикновено е ядосването е свързано с гняв. И ето, именно гневът е доста трудно да го "разчлениш". Разгневен си защото си раздразнен? Това е лесно за разкодиране. Разгневен си защото изпитваш омраза или завист? Възможно е, но за мен сместването на гнева за омразата и завистта е най-повърхностната гледна точка, която може да съществува. В гнева има несправедливост, със сигурност, си потърпевш на нещо, в гнева изпитваш непримиримост и си достатъчно силен уви да се справиш с предизвикателството пред себе си. Трябва само да е по подходящия начин!

Изключително трудно е да овладееш глава и да останеш хладнокръвен наблюдател на себе си. Казват, че има две стратегии в неприятни ситуации - бягаш или се биеш, но съществува и трета по-малко коментирана - да замръзнеш, която не знам защо я владея от детството си и ми е малко по-наследство. Борила съм се с този модел, защото в много несправедливи ситуации към теб не можеш да отреагираш, за да заявиш на отсрещната страна себе си. Но от замръзване до замръзване има разлика. 

За мен сърденето също е някаква форма на гняв. И то върши толкова работата, като избухването - дали ще викнеш, ще се скараш, ще изпуснеш реплика или ще се разсърдиш, врътнеш и тръшнеш врата е едно и също. Деконструктивизъм.

Защото ми се нанизаха няколко събития, неприятни по свой характер, и отнемащи енергията ми, днес имам привилегията да си дам оценка на действията. 

Мълчанието, разбирай замръзването, разбирай до някаква степен овладяност при емоционално натоварваща те ситуация, ти дава време. Такива ситуации често те подвеждат в неправилна посока на решение. Добре е да дадеш време, ден, два, три, колкото е нужно, за да си дадеш сметка на ситуацията, да разгледаш поведението на участниците в нея, да потърсиш причините за поведението им и доколко това има отношение към теб и самата ситуация, да проследиш историята на взаимодействието си с тях, за да отсъдиш дали има вярност, адекватност в отношението им и адекватност в преценката им. Доверието е много интересен пудинг! ;)

~   *   ~   *   ~   *   ~

Аметистовата принцеса се обърна към Тюркоазеното момиче и ѝ рече:

– Знай, че винаги ще има пътища, които ще те отклоняват и ще се чувстваш объркана. Може и да поемаш по път, който ще бъде труден, без да е верен и ще те отдалечава от Свещената истина. Само от твоето търсене и самообладение ще зависи да прозреш вярната посока, като не се поддадеш на временната буря около теб. Когато утихне вятърът, ти ще видиш как слънцето огрява само една пътека, която води към житата с които да нахраниш племето си. Важното е да не предаваш. Важното е да не сгрешиш в определянето на времените ти спътници, като има дадеш повече значение отколкото носят и познаеш клювочите. Лабиринът е сложен, Тюркоазено око, но аз знам че ще успееш. Тогава, когато бронята ти докосне моята диадема, тогава ще получиш Прослетвението нужно на народа ти. И помни, този ключ е предназначен само за теб. Докосне ли го някой, ще загубиш силата му...

Когато тюркоазът докосне аметиста

Днес беше ден, в който Аметистовата принцеса облече рицарска броня. Тюркоазеното око има способността да се превръща в Слънчова майка точно, когато трябва!

Но на Слънчовата майка ѝ е необходима Жива вода.

Тя още търси чешмата, която да зарежда Силата.

Обичта е явление, което страда от слънчево затъмнение.

В слънчевото затъмнения вилнеят демони и нечисти сили.

Трябва си юнак, както и да го погледнеш, не месечина, а юнак!

27.10.22 г. 

27.10.22

Мартини с три маслини

Знаеш ли, има една книга "Сватба в небето" на Мирча Елиаде. В нея главната героиня си тръгва от главния герой заради липсата на продуктивност и загуба на творческите му способности от силата на любовта му към нея. 

Днес надигам чашата с три маслини и си мисля, че като нея си тръгнах. Но не защото креативността при теб е спряла, а за да мога да запазя спомена от сладостта на питието и те нося до края на дните си с това, което ми даде.

Избрах най-точния момент. Ти не го прозря, както и не прозря богатството да се имаме.

Аз съм тъжна, но мога да нося тежестта на света.

За теб не знам.

Ти многократно ми каза, че за теб не знача.

Вероятно е така, макар да не съм съвсем сигурна в това...

26.10.22

Стратегия раздяла

Най-човешката стратегия да откъснеш някого от себе си, който се е обвързал емоционално с теб, а ти не изпитваш нищо към него, е постепенната постояно поддържаната и увеличаваща се дистанция.

Когато липса и скука са нещо чуждо

От време на време преглеждам текстовете, писани от мен преди. Избирам от онези, които са събудили страничен интерес. В някои се откривам трудно. Но не защото съм положила изведена от мен самата истина в кълбо надиплени думи. Понякога откривам, колко далеч съм от онова мое аз, до степен "нея" да я чувствам чужда. Нормално, изминали са 13 години на събития и случки. И страхотен индикатор, че нещо не е, не сега, а тогава било наред. Днес думи като "липсва ми" и "скучно ми" е са ми несвойствени. И това ме радва, защото личното щастие и себеусещане зависи само от нас и никой друг.

Все още има какво да откривам. Дали съществува синхронът в споделянето или това е само една наивна по своята същност представа. Съмнявам се. Знам, че в него има много работа. И боя се, че именно работата лишава тази представа от романтика и я превръща в илюзия, а от илюзията се подуваш. Ключът е може би някъде в еднаквостта на потребностите да се развиваш и да се развиваш в компанията на друг. И да го превърнеш в игра, за да ти е приятно, щом си избрал.

По тялото ѝ ще познаеш

Женското тяло е едно от най-уникалните творения на природата. То расте и се развива с изваяни форми, които възхищават, създават наслада и в които слънчевите лъчи срещат живота. Женското тяло има уникалната способност да се адаптира и приютява.

Забелязали ли сте как жената се променя, когато се събере с даден мъж и тук не става въпрос за промяна на навици и поведение, които знаем, че се случват? Ако мъжът е уседнал, тя натежава; ако той е активен и динамичен, нейното се стяга; ако тя получава неговата ласка, тялото ѝ започва да се движи естествено и става още по-привлекателно.

Каква е фигурата на жената, в немалка степен зависи от партньора. Не отричам, че телата зависят от генетични дадености, грижи и здраве, че има и визуални разминавания в съчетанието между слаба и по-пищна фигура, но усещането, което създават телата на двама приели се души.

Тялото на жената е много повече отражение на мъжа.

Не за първи път отбелязвам, че когато си потиснат тялото реагира по свой си начин, дори и умът да "отработва" и "преработва" реалността. Подуването и отичането на тялото го свързвам с отказа да приемеш очевидна истина за дадена положение при себе си и да вървиш дори и малко срещу себе си. 

Тялото е уникално отражение на живота, който водиш не само в материалния му аспект - хранене и физическа активност, генетични дадености. Различно от този "закон" е само, когато износва появата на друг живот и го прегръща в първите му зависими от пъпната му връзка години.  Блажен е този, който може да се наслади на красотата на женското тяло в тези периоди, загърбил суетата на наложената естетичност - това е възможност да се открие красота, която създава далеч по-силна връзка в изумлението да я разкриеш и съпреживяваш. 

Телата са, за да се обичат такива, каквито са и оглеждането в тях несъмнено си заслужава!

23.10.22

Връзки видими и невидими. Болката е и физическа

Спомням си от юношеските ми години епизод от филм за латиноамериканска фамилия как жена усети гибелта на съпруга си. Те имаха много силна връзка. Стори ми се страшно невероятно и силно, като на филм. Силата на връзката между двама души обаче не бива да се пренебрегва с лека ръка. Не знам какво точно и как точно вселената ни свързва с определени хора, но усещането за другия въпреки физическото разстояние не е съвсем химера, илюзия, измислица, невероятност...

Загубата на другия се усеща, дори когато не виждаш или усещаш признаците според обичайния ни сетивен контакт. Може би не случайно - къде беше в Древна Гърция ли се е гледало строго на изневярата на жени на воини, смятайки че това ще ги погуби на полето?

Досега не съм се свързвала толкова силно с някой, за да мога да мисля повече в тази посока, но връщайки лентата от прегледа на последната ми връзка си маркирам особени усещания като важни. На мен ми трябва това вътрешно познание, за да бъда - такава съм, вероятно излишно аналитична, лично без да го смятам за недостатък, а по-скоро качество.

Преди месец и малко изпитах силна необяснима болка-натиск-изскубване в областта на слънчевия сплит. Като при загуба на човек. Такава съм изпитвала само при загубата на сестра ми, макар тогава да бе епизодично по продължително. А сега се появи от никъде еднократно и спазващо силно, до степен да оформя, мисъл, че не я искам.

Факт е, че имаше логично обяснение за случващото се с мен, но явлението и неговата сила, признавам си, ме свари неподготвена, озадачена и изплаши. Тук си давам сметка за пореден път колко по-силно е подсъзнанието ни, дори когато логично и съзнателно уж ръководим душевните си процеси.

Сигурна съм, че силното привързване не беше само от моя страна. Просто сме идеалният пример на двама души, които вървят боси по душевните си неврони, облягайки се на насложени фалшиви представи, особено при другия. Съзнанието, не друго, е дяволът в нас да знаете - то се блъска непрекъснато с желанията на душата, отричайки ги за незначителни, а тя е единствено носеща истинната искра в нас.

Болката ми в слънчевия сплит бе делегация на изоставянето ми от другия.

Признаците за това бяха налице на яве в следващия месец и малко.

Сега разбирам повече тези, претърпели подобна загуба...

Какъв извод ще направя след година, две или повече? Не знам. Той ще е верният. Сега само изправям посгрялото се желязо в мен, за да не загуби то дадената му форма. Едно пътешествие от седмица щеше да свърши къде по-бързо и ефективно работа в случая... ;) Давайте си го, ако имате възможност!

И изреждаше имена на цветя

Когато бях на 18 написах един разказ. "Курабии" се казваше. Завършваше как от фурната главната героиня вади тава с курабии, на чията повърхност се бяха оформили лица. От минали връзки.

Имаше някакви идейни допирни точки с разказ, който бях чела на български научен фантаст за жена в космическа научно-изследователска експедиция. Беше ботаник. Накрая в някакво полусънно състояние тя бе заменила имената на мъжете от връзките си с имена на цветя...

Днес си спомних спонтанно, или пък не, за тези часове по ЗИП в 11 клас, когато учителката ни по литература ни позволяваше да четем от време на време личното си творчество.

Тогава пишех на един дъх. Нямаше мисъл, нямаше проекция, нямаше предварителна нагласа, изграждане на образи и сюжет. Просто сядах - трябваше ми само тетрадка и химикалка - и изливах всичко като диктувано от вселената.

Съучениците ми и учителката слушаха написаното от мен. Моите неща се харесваха не за друго, а защото предавах несъзнателно и държах в емоция, най-силната спойка да почувстваш подредени чужди думи.

Не знам защо пишех. Вероятно заради самотата. Заради същността ми. Но в живота си не съм изпитвала по-величествено блаженство и пълнота със себе си от това при писането.

Припомних си една реплика на съученичка - "Но защо всичките ти разкази са тъжни?" - и от днешна гледна точка благодаря на Поли, много добре въпреки 30-те изминали години, си спомням чия беше тя.

Сега, когато красивите години от живота ми са минали, се връщам към репликата и съзнавам колко ключова е тя и че трябва да се хвана за нея и потъна дълбоко в себе си, за да изровя ключа на собственото си "недомогание". Несъмнено, ядката е твърде дълбоко заровена в първите ми години на съществуване и малко ме е яд, че не съм сетила да поработя върху себе си оттук.

Вече ми се вижда твърде късно. Нямам достатъчно време за реконструкция на себе си. Надявам се след неуспешната поредна предварително обречена връзка да успея да залепя себе си, за да мога да продължа напред и дам поне на малкия зависещ от мен красотата от човешките взаимоотношения. Толкова са важни моделите в детството ни. А съм сама - как да стане "по дяволите"!

При мен също както на двете героини по-горе започват да се сливат и изчезват имена на любими мъже, белязали живота ми по един или друг начин. И това е тъжно. Адски тъжно. Трябва да изграждам естетичен образ на себе си от две половини, имайки само една. Кухото не създава пълнота. Също както и илюзията.

Не харесвам самодостатъчността!

21.10.22

***

Наложи се да обясня на детето какво ми е.

Той се залепи до мен и ме попита:

- Затова ли така силно ти бие сърцето?


Наблюдател на себе си

Днес имах неприятно по своята същност разхождане до административни клонове, да речем, заради нещо съвсем дребно. Преди години подобно нещо, дори и да не бе ме извадило от релси, със сигурност щеше да ме ядоса много за загубеното време и глупавостта на администратичната неуредица.

Днес дори не можах да стигна до поза "неприятно ми е".

И двете служителки, виждайки овладяното ми състояние, предприеха най-етичното спрямо клиента в такива ситуации действие - извиниха ми се. Това разбира се не връща времето ти. Но със сигурност предотвратява загуба на нерви и грешки при подобни ситуации, макар че днес това не бе от никакво значение за мен.

Чудя се на себе си какво толкова се промени в мен, за да не се превърна сега в топка гняв както преди.

Да, факт е, че точно половин час преди това бях казала "Сбогом" и когато имаш загуба от такъв характер някакво объркване на офиси стои толкова незначително, а и въобще нямаш сили за стълкновения.

Добре, но все още не мога да си дам напълно сметката защо преди години толково много бях започнала да се гневя.

Вероятно от натрупаното, от примирението, от неудовлетворението, от невъзможността ти да промениш нещо, което и не знам доколко съзнаваш, че не върви...

Не знам, не съм сигурна. Дано някой ден го разбера теоретично.

Засега трябва да се радвам на тази волна или неволна победа за овладяване на себе си ;)

За болката и раздялата

Не знам защо когато се говори за раздяла се разглежда единствено болката на човека, на който е съобщен избор за раздяла.

Изоставянето невинаги принадлежи на човека заявил раздялата. 

Да кажеш на друг човек, че прекратяваш връзката е едно от най-най-трудните неща, които ми се е налагало да правя. За мен да кажеш на другия, че прекратяваш даден род отношения изисква доза смелост и най-вече отговорност. За мен далеч по-непоносимото от това някой да прекрати отношенията си с теб, заявявайки ти го директно, лично, е да го поставиш в условия на неяснота, чакане, незадоволителни отношения, съзнавайки или не, че не искаш повече да му отдаваш вниманието си, да речем. 

В живота ми е имало от последното и знам колко неприятно е то, затова съм се опитвала да не допускам подобно отношение към друг. А и при мен нещата са по-категорични: или искам да съм с някого, или не - не държа в резерва, не държа "втора цигулка", не се забавлявам с хората... Интимността за мен е нещо свещенно, то е отдаване и не му приляга лошо отношение. Разбира се, това се определя от моята моногамност, за други хора нещата вероятно стоят различно, въпрос на ценности е и пасване на ценностна система, надявам се всеки си има капачето или гърненцето.

Имала съм раздели, които са били ненапълно желани от мен и душата ми е плакала, но съм съзнавала, че така е по-добре. Раздялата е била форма на отговорност.

Имала съм раздели, с които просто затваряш опасни за теб отношения. Тогава наистина не тъжиш, а изпитваш освобождаване.

Най-трудните раздели са, когато обичаш и те са болезнени, в момента или по-късно. Тези раздели са като корица, която затваряш на том от живота си.

Никога не занемарявайте отношенията си с човек на когото държите - той може да се окаже по-смел и силен от вас или просто да знае цената си и да държи на достойнството си, търпението все някога свършва дори и при този, който обича и е правил отстъпки, и има граници, които не бива да се прекрачват!

Перо и счупена керамика

Чудя се как се измени животът ми благодарение на теб?

Не, тук нямаше промяна. Стана мъничко по-мрачен.

Чудя се дали не се промени светоусещането ми?

Да, определено да.

За времето, което имах пораснах доста. Някакси успях да събера частица всяка от себе си от всички тези 49 години.


Загубих много време.

Но в някои неща успях да преодолея себе си и да се надградя точно там, където не бях успяла, се страхувах или търпях провали. Помогна ми да стана по-позитивен и дори уверен човек в едно, макар да ме изяде в друго.

Получих спокойствието на стареца в мъдростта, но и едновременно с това втора младост в кръвта ми.

Ужасно противоречиви две години.

Но трябва да призная, че след 2009-та това е второто стъпало нагоре към мечтата на момичето потънало в книги. И това ми дава цялост.

Отскубна ме от семето. Край с тази обсебеност, обреченост. Сега с него ще бъдем повече екип.

И нови цели си поставям на пълноценност и можене.

Получих нещо, за което преди 25 месеца се молих. Не исках да е толкоз кратко. Но какво пък по-добре е да си го преживял. Но заслужавам много повече.

Видях, че мога да чета и да заделям време.

Сега се чувствам някак си строител. Да генератор съм макар и манифестиращ.

За всичко това - благодаря ти. 

Но за останалото - не.

Това, което взех, си е от мен. 

От тебе имам счупена керамика, красива е, но безфункционална.

16.10.22

БлагоСЛОВени

Най-скъпо ми е времето, когато Музата се мерне наоколо.

Тогава от сърцето ми започват да извират хиляди сокове нагоре, което поставя мозъка ми в коктейл от усещания. Тях той връща към сърцето в думи...

Това е най-съвършеният интимен преживян акт, който не може да се замени с нищо друго.

Когато се отлепяш на една педя от земята,

Само тогава признавам творческата сила

Дори плодът ѝ да е само за мен...

Просто нищо друго освен мен и контактът ми с вселената няма значение!

Бъдете благоСЛОВени творци!

Във всяка дума и жест лежи код,

Разпространявайте го с разум и сърце!

С Богом или не?

Говоря си чрез поезия със теб

Далече си

И зная че не чуваш ме

Настройвам тихичко китарата

И шепнешком редя след дума словоред.

До тебе изправя се мелодия

Докосва те тихо по челото

Както надвесвам се над теб

И допирам неговата хладнина със устни.

Признай, че в тези месеци,

Броя ги двадесет и пет,

Бях твоя къща

Веднъж във седмицата,

Подложил страна на мойта гръд.

Обичам те,

Това не ще да крия.

Разбирам твойта хладнина,

Позната ми е някак до безкръвна болка

Знам, по-важно е да можеш да обичаш

Отколкото да си обичан.

Допирам топли устни

До твоето чело

Целувам го и за после,

Прости любими,

Бях добра,

Към теб и моето сърце,

Сега остана само,

Да кажем,

Дълбоко във очите -

С Богом

Или не?...

Защото другият бавно върви...

Когато се чувстваш забравен, изоставен, нежелан,

Не ти остава нищо друго, освен да се погрижиш за себе си,

Да погледнеш света с твоите очи,

Да се порадваш на слънцето,

Да пратиш хиляди целувки на миналото,

Да забравиш копнежите

И да тръгнеш.

Важното е да знаеш, че в гърдите ти

бие твоето сърце.

Твоето сърце,

Не нечие друго.

И независимо колко си копнял,

И независимо колко в синхрон със сърцето на другия

Е биело твоето,

Е редно да дадеш свобода на собствения туптеж,

След като другото остава глухо за ритъма, синхрона и хармонията

И не припознава в него своята песен.

Когато останеш сам,

Се изправи,

Изпрати въздушна целувка на синевата над теб - 

Тя ще се върне към теб в грамадна прегръдка.

Ако трябва, тегли една, 

Ей така за отскок

За лошия късмет отново

И повече не поглеждай назад.

По-важно е сам да се обичаш,

Отколкото с друг да се мразиш.

Понякога без да искаш

си мъничко по-висок,

не защото си искал,

а защото другият бавно върви...


Любовта е

Любовта за мен е един шоколадов бонбон,

Грижливо увит в целофан.

С надпис от златни завъртулки,

Които само с бонбона познаваш.

Любовта за мен е чаша топло капучино

Със пяна догоре с посипана през сито

Канела и събрала се на дъното

Горчива от сладост

Лъжичка мед.

Любовта за мен е разговор

С дъх на канела и телесни сокове

Тръгнали от мъничко мляко и ензимно събуждане

На езика в небцето на другия...





14.10.22

Ще се наплача

Искам да се наплача.

Дълго и продължително.

Тихичко в ъгъла,

без да ме видят други очи.

Ще поплача за всичките дни

Изживяни без страст,

За всичките дни,

В които не достигаше обич,

За всичките дни,

Във които ръката ми оставаше

празна, без да погали глава.

Не, моят плач няма да е безутешен,

Ще изпратя цялата моя

вродена дисциплина почти,

ще я изоставя

като напълно напразна,

отнела ми време за обич.

Ще се наплача.

Няма да крия, че ме е страх.

После ще оставя сълзите

Да хидратират моята кожа,

Ще избърша солта.

И пак както преди

на мойте крака ще се изправя

без опора,

прегръщайки мойте деца...

Целият свят е обичам!

13.10.22

Копнеж

Колко бих искала да бъда прегърната

Просто за мъничко

В шепа тишина

Заобиколила двама ни.

Колко имам нужда

Челото си да опра в твоето рамо

Притаила дъх

И думи във гръдния кош.

Колко имам нужда да погледна в очите ти

Да открия как потъваш във моите

Само за миг

До обяздим вълна

От хаоса на вселената...

Колко бих искала

Да слушам сърцето ти

Как бие във ритъм със моето

Успокоило се да бъде наречено

Свое.

9.10.22

Не остана време за аромат на люляци...

Не остана някак в този живот

Време за парфюм с аромат на теменужки.

Не остана някак вятър

Да размятам тюркоазени поли

На плажа, в сблъсъка с морето вечер.

Или може би душата ми копнееше за люляци,

В чийто аромат се заражда любовта.

Не остана време

Да окося тревата в двора ти

Нито да изпека

Хляб в гърне.

Имах само една ръка

С длан тежка и жадна

Детска главица погалила.

Имаше дни, в които слънцето

В жегата докосваше в гардения

Струни от моето тяло.

Свивам безобидно уста

И беззвучно свирукам

Стара мелодия

Колкото света

За обичта,

В която изгарям.

7.10.22

Мравя пътечка

Видях я на спирката. Възрастна жена. Също като по-голяма част от нашите възрастни жени в по-малките населени места. Практично приготвила багаж в раница, която бе поставила близо до себе си. С тази разлика, че бе с тениска и бермуди в поовехтял цвят, също като тръгналите старци на Витоша.

Не отговори на поздрави ми за добро утро.

Не ме и учуди, пълно е с дръпнати старчета, сърдити на целия свят за нещо или угрижени за осигуряването на залъка или да видят поизоставили ги деца и внуци.

Не бяхме сигурни дали ще дойде автобус.

Автогарата не е от поддържаните, въпреки внушителния бетонен навес, и нямаш гаранция, че часовете и въобще линиите на таблото са актуални.

Но съм решила да пробвам тази година, трета поредна, да измеря късмета ни според обявеното.

Слънцето е силно. Небето светлосиньо. Оттук дори не мирише на море. Бяла е особено населено място - хем, е морски курорт, хем, повече съвременно селище на бивши земеделски поселници. Идеално място за лозя и отглеждане на коне, може би и рибари...

Чакаме автобуса. Не знам кой повече - детето, аз или тя губим търпение в чакането и сменяме местата си с бавна крачка, за да не отичат краката ни от стоенето в сутрешния пек. 

Откривам точно до ръба на тротоара дълга мравя пътечка, чиито единици бързат да трупат запаси за зимата. Разказвам някаква спонтанна приказка на детето, за да задържа вниманието му на мравята пътечка и го запозная с тези Божии създания - животът го няма в околната среда на бетона и асфалта, в които живеем...

След десетина минути жената на свой ред се е доближила до мравята пътечка и по детски възкликна на руски, поглеждайки ме в очите, сочейки към мястото, където мравчиците се опитват да набутат в дупката на мравуняка в земята цял обелен и доволно изсъхнал пожълтял цигарен фас.

В приповдигнатото и насочено към мен лице на тази украинска жена в миг видях очите и веждите на баба ми - това е специфичен пъстър цвят на очите и дъга на веждите, които не се срещат точно на нашето парче земя, а идват малко по от север и малко по от изток...

Замръзнах.

Сякаш бях докосната от стар ангел.

Този, земният с раницата, слезе в Несебър...

5.10.22

Израстването не е равнозначно на адаптирането

Не слагайте знак за равенство между израстването и адаптирането и примирението. По принцип да приемеш нещата такива, каквито са и не зависят от тебе да  ги промениш, е добра основа, върху която да стъпиш и направиш собствения избор. И тук има няколко алтернативи при токсична или незадоволителна среда: да я смениш, защото влагането на енергия е свързано с дефицити за теб, а има ли дефицити за какво израстване можем да говорим?!; можеш да се адаптираш, примирявайки се с условията, но в този случай я има равносметката, че не страдаш от дефицити, радваш се на комфортна зона, която ти дава достатъчно или ти позволява да вложиш в направление за постигане на радост и самоусъвършенстване в друго поприще - това може да е семейството, може да са пътувания, може да е хоби или допълнителна квалификация/преквалификация; може и да се бориш (спец съм в последното ;)). За да има израстване се случва промяна на условията и те не зависят само от вътрешния ти свят, това се случва при взаимодействие и комфликт между вътрешния и външния свят. Ако външния ти свят е статичен, не расте, не се мени, то и личностното ти развитие и растеж е под съмнение. Уви, желязото се кове с много удари...

И още нещо, израсналият човек никого не го демонстрира или го споменава, той обикновено може много бързо да прецени къде се намира личността пред него, още повече когато чуждият опит възхищава.

30.9.22

Приказка за раздялата

Знаете ли кога започва раздялата? Можете ли да маркирате проявленията, които са я загатвали, предполагали?

За раздялата между двама души е лесно сякаш да разплетеш възела: погледите, закъсненията, комуникацията, липсата на такава... има десетки признаци, по които можем да уловим различното от вчера или онзи ден в поведението на човека.

Можем да добавим и малко повече: несъвпаденията, неволните лъжи, разкодирането на скритите емоции в мимиката на лицето и позата на тялото... Последните две не са хич лесна работа и си изискват професионален обучителен курс. Лично, бих го повторила ;)

Но сега думата ми е за друга раздяла - тази, която разклаща изградени основи. В нея нещата не стават изведнъж...

Преди много-много години след сън след като със семейството, от което произхождам, се бяхме преместили в дългоочаквано по-голямо жилище, споделих на бащ.а си, че често сънувам, че съм в предишния ни дом. Тогава той каза - едно от малкото пет неща, които ми е казал в този живот, но са били точни - ех, Татко, Татко! - вероятно ти липсва нещо, което си имала там...

От дистанция на времето, многократно мога да кажа, че ще тогава, вероятно 4-5 години преди първите явни признаци на разпад на моето семейство, сънят ми е сигнализирал за случващото се.

Само да уточня, че не се отнасям към съня като някакъв външен пратеник на информация и пр., тук много повече, го разглеждам като продукт на собствения, но спящ, интелект.

Подсъзнанието ми реално бе декларирало - има загуба на дом.

Вече изградила един дом като пораснал човек, прехвърлящ семейството си в отделно жилище един път и за кратко втори път, изпитах страстно вкопчване в предмети от дома/семейството, в които съм израснала.

За мен от жизнено важно значение се окажа да имам гоблена картина на красиво момиче висял години над леглото ми, стъкления сервиз, в който майка ни сервираш храна и който беше в миналото така различен от познатия груб порцелан, големите супени лъжици от баба, с които така лесно бе да ядеш супа като дете, порцелановия сервиз с розови цветчета, в който мама ни сипваше години наред храна, книгите на татко от библиотека Галактика, с които израснах... Не са много нещата, нито големи, нито буквално скъпи, разбира се сантиментално - много. Сантиментът носи история, съдържание, положителни чувства. Намирам го за красиво душевно явление. Но тогава аз се вкопчвах с болезненост, като на основа, на която да се държа изправена. Без да го съзнавам тогава. Отдавах го на това, че де факто загубих материалната форма на бащиното ми огнище - днес не мога да се върна никъде на място, където може да бъде наречено роден дом (освен отчасти дома ми в момента!)

Но не е само това!

Подсъзнанието ми тогава е декларирало пропукването в собствения ми дом!

Всички отговори са в нас

Всички отговори са в нас. Споделих ви вчера как бях потънала надълбоко. И нощем, насън, може да отдадеш прекалено много енергия. Докато тялото спи, мозъкът ни продължава да работи. Той намира отговори дори за необяснимото, за трудните ни въпроси. Има ги още дори съзнателно да не сме успели да съберем и систематизираме информация, за да си "дадем сметка за нещата".

Днес, знам как да тълкувам вибрациите, идващи от слънчевия сплит. Колко погрешно може да бъде тълкуването на "пеперудите в стомаха" - запомнете от мен: любовта не произвежда десетки пърхащи крилца в центъра на тялото, тази истинската директно издига, слага криле, с които гравитацията става леко безсилна!

Мен от години ме мъчи един основен проблем. Разбира се, блъскам се и пробваме вариант след вариант, работа и отдаденост, доколкото имаме сили да залепим плочките там, където са отлепени, за да е цяла фигурата, да не е накърнена... Хората работим много с етикети, а етикет не може да сложиш там, където не познаваш химичните и физичните, и дори езотеричните свойства на съдържанието.

Два съня ми дадоха отговор откъде тръгва проблема. И само потвърдиха някак несмело предположение отнякога... Мами, никога не оставяйте децата си докато са малки, дори за ден - задачата ни е не да научим детето, не да го привикнем, да го адаптираме към света, а да вървим в синхрон с него, според неговото темпо да го водим напред. Само ние го можем това. Не бащата - неговата природна задача е друга, функциите му са не за единицата, а за гнездото... Мъжете я могат най-добре тази задача, но някак твърде изплашени са, твърде посечени се родиха...

Търся плочките. Търся плочките все по-съзнателно. Доста необичани са, с орнаменти, редки за напасване...

Бих искала до мен да имаше човек, който борави на по-високо ниво с духовните елементи и заедно да редим плочките. Това е невероятна магия, вселенска задача, в която светът е след теб, а не ти да си подчинен на него!

29.9.22

Имам задача

Тя се роди! Тази нощ. Не знам къде, но знам, че бях потънала много надълбоко, до болезнени етажи. Повърхностните сънища ги хванах. Даже се събудих. Помня нещо от тях. Винаги е свързано със загуба и търсене на нещо по Златна река зад Град в планината, до който си стигнал неусетно.

Да, в първия сън сънувах Сестра си. От толкова години несънувана. Даже бих казала въобще. А сега беше толкова материална и истинска. И естествено се събудих. Щяхме да пътуваме с нея, уредих на летището да дойде с мен на семинара екскурзия. Даже града помня. Даже още съм изпълнена с благодарност към лицето направило възможно това уреждане... И се събудих, разбира се.

После беше сънят с реката - който въпреки златните цветове беше толкова тъжен, с голяма празнота в сърцето и хъс да намериш загубените родители и възстановиш загубеното семейство, усещайки че е нещо невъзможно. Хем, бях аз, хем, не. С мен беше брат ми, който приличаше на детето ми... Много странно припокриване на образи. Но паметта толкова може да предаде от материята на сънищата - припокрива образи, създава фантасмагории и небавилица, а нещата са толкова прости и прозаични...

Събудих се изтощена. Тежко пътуване беше тази нощ. И с мисли по онзи, който събуди Аметистовата принцеса.

По пътя за училището и връщайки се от него - започнаха да нахлуват в главата ми "сили".

Раждането е болезнен процес. 

И вероятно така трябва да бъде.

Това е спонтанен процес. Нагласен ли е, някак част от истинността му се губи. Само в болката жената се превръща в майка.

След раждането трябва да приласкаеш, сега - да прикоткаш, за да опитомиш всички тези сили и духове да можеш ги събереш в едно изотерично и материално тяло.

Имам задача!

Дай Боже да успея :)

Процесът е дълъг.

Благодаря ви, момчета!

Друго си е да си имаш кармични звезди ;)

24.9.22

Писмо до любовта

Сега след края, когато се уча да транформирам болката от това, че няма да мога те виждам, се чувствам красиво. Все още главата ми е на степен отричане. Не знам какво отрича тя - липсата ти или присъствието ти. Но така или иначе последното не бе факт за отчитане.

Не станах част от живота ти, но ти се превърна в част от моя.

Има такива хора, които макар и за малко ти дават онова, за което си копнял.

За да ги задържиш до себе си обаче се иска синхрон, а аз имах граници с твърде голям периметър, за да не ме достигнеш.

Имам какво да уча. Например как да се превръщам в част от живота на друг. Може би това е най-същественият непредаден ми урок, който трябва да формирам сама и с постигнето на който ще си отида, защото много време на тази земя вече нямам.

Преди точно две години се молих, помолих се - но не на този, на който трябваше, а там където имаше връзка. Получих точно това, което ми трябваше, което НИ  пасваше като от грижовен родител, който добре те познава и най-правилно може да съчетава. Но ненаучените уроци не могат да превърнат ядката в дръвче. 

В този слънчев хладен есенен ден се обръщам към себе си и се усмихвам. Вкъщи е светло, така както обичам.

Пращам ти моите положителни мисли.

И ти благодаря на ум, че ме допусна до себе си.

Имам за тебе книга, откъдето да продължиш и би могъл да се справиш успешно.

Имам за теб и лоша новина, трябва да знаеш, че недовършените дела се налага да решим следващия път и тук аз рискувам, а ти трябва да повтаряш урока.

От двама ни аз съм по-мъдра, от двама ни ти искаш повече.

Пожелавам да имаш!

Аз поемам по мойта сериозна трудна пътека, пътека с проекции, чието изграждане започвам да виждам.

Пътят ми не е грешен, макар и прекалено суров и мъничко рехав.

Аз го правя красив, като създател.

Бих искала само да е малко по-радостен и мъничко повече усмихнат. Бих искала още ръцете ми да продължават да могат да галят...

22.9.22

Хронична умора

Преди малко си казах, че съм се уморила, питайки се какво пък толкова съм направила, за да се уморя. Не много, но все пак толкова да ти се поиска да седнеш на дивана, да включиш телевизора и да се отпуснеш, а някой друг да сготви...

И...

И направих връзката с хроничната умора и

И имало едно време...


Хроничната умора не е просто физическа умора. Даже за нашия начин на живот, въобще не се дължи на физическо изтощение. Но това все пак остава една от причините да се уморим, а хронична физическата умора може да стане при спортистите, например, или, обобщено казано, при интензивен начин на живот с физически натоварвания продължил минимум 2-3 седмици и неправилно хранене или гладуване.

Хроничната умора може да е и в резултат на продължително психо-емоционално натоварване. Например твърде дълъг период на изтощителна работа с висок интензитет, напрежение, или да навържеш 6-8 студентски сесии последователно. Може да се появи и с по-нисък интензитет и по-продължителен период - например 2 години работа без особена почивка.

Хроничната умора може да се появи при натоварен график от разнообразни дейности - например съчетаване на работа и грижа за болен възрастен. Грижата за болен близък по принцип е достатъчна да те смаже.

Хроничната умора е задължителна дори при работа, която изпълняваш с удоволствие или ненатоварен режим, но при токсична среда/атмосфера. Всъщност, достатъчно е да имаш един токсичен колега, за да се появи негативно натрупване, което да те извади от цветната страна на живота.

Хроничната умора несъмнено е свързана с болестно състояние.

Както и с мъка по загуба на близък, по какъвто и да е начин.

Появява се при серия неудачи, чиито причини невинаги се дължат на липса на способности. По принцип липсата на способности само по себе си не води до хронична умора.

Вероятно има още причини.

Но аз иска да спомена една...

Живот в илюзия или очакване.

За голям период от живота си се чувствах перманентно уморена. Това отнема паметта ти, жизнеността ти, спомените ти, взима от отношенията ти и какво ли не още... Ако ме бяхте попитали преди години, хващайки ме в този период, едва ли щях да мога да спомена причината да се чувствам постоянно обезсилена. Факт е, че не ми е навик да се щадя. Да се щадя си наложих отпреди 4 години, когато кръвното ми заплашително започна да си играе.

Загубих неочаквано много близък млад човек. Дори и да се държиш и да не се даваш на мъката, тя те яде отвътре. Резултатът е ясен. Но това не е всичко.

За известно време, но достатъчно дълго работех в токсична среда и негативен ръководител - това все пак изпиваше енергията ми. Но това не е всичко.

Загубих всякакъв роден дом, което те прави като кораб без котва, въпреки че си съградил дом. Тихичко подкопава и уморява. Но все пак порастваш. Трябва само време. Но това не е всичко.

В постоянен цикъл от задължение в задължение, държейки дейности поне на три полета, с предаване на дете, най-свидното ти на щафета... Изключително изтощително. Но това не може да е всичко!

Преди 5-6 години, когато останах сама, без първото от този списък, имах цялото това напрежение и два-три пъти повече проблеми и задачи за разрешаване. И въпреки това не се чувствах уморена до този юли. Как? Какво се случи? Предвид че и възрастта ми не отговаря на неуморен 22-годишен човек, направо бих могла да сложа себе си на 25 години в малкия джоб?...

Не чакам.

Не чакам никого да се прибере.

Всъщност, чакам.

И просто разбираш, че не ти е било добре. И просто разбираш, че подсъзнателно, несъзнателно, съществото ти, макар и да не си му давал воля и словесно обличане е хванало наистинността на живота в средата, която живееш.

Всичко произлиза от вкъщи.

Ако искате да не сте хронично уморени, живейте само с хора, които обичате и по възможност ви обичат и искат да споделят живота си с вас, а не се чудят къде да се приберат и към коя семейна единица принадлежат!

Не съм уморена!!!

TRY

Има елемент в парчето, който ми напомня на друго известно, не тяхно... Мира няма да ми даде, докато не се сетя :))))))

Imagine Dragons

Hear Me



21.9.22

Тюркоазено око

Тази нощ чух, че някой ме повика по име. Ей, така изведнъж се появи в съзнанието ми през деня, забравила го от момента на лекото пробуждане, за да запомня само тази част от съня. Понякога да те повикат по име е копнеж. Колко често се обръщаме към любимите си хора по име? Най-прекрасните обръщения, които съм изричала са "майко", "татко", "бабо" и имената на синовете ми. А къде са мъжете, как се обръщаме към половинките си?... Наричайте ги по имена. Дори слънцето губи образа си, когато го наричаш светлина, вграждайте слънцето в името.

От снощи несъзнателно съм се поставила на урок. Уча се на: "It all begins and ends in your mind. What you give power to has power over you, if you allow it." Leon Brown (#Brainevo). Няма да го превеждам. Получава се осакатено и го оставям самородното, докато не се роди по-прецизната му шлифовка някъде в невроните ми. Така на английски го усещам и възприемам както трябва да бъде. Има изрази, които звучат истинно само на езика, с който са създадени.

Урокът да приема, че мога да живея, без да определям дадени събития за начало и край ще е труден (Моята трактовка на цитата го разглежда повече физично). Стигнала съм възрастта, в която датите сами по себе си вече нямат значение, въпреки че ги помня, измерването на години също. Когато имаш 18 години сив живот и 2 емоционално запълнен, кое е по-дългото, стойностното, кое олицетворява живота?

Знам кога се роди първородния ми син, но въобще не съм сигурна, че точно от тази дата станах майка. Майчински чувства съм имала и по-рано, с брат ми, от друга страна ми трябваха две седмици за да се привържа към моята ревяща туптяща готина топка... Ще има ли край майчинството ми - не.

Разбира се, гледам на събитията от другата страна, а не от изложената, и затова ми е трудно. Можеш ли да приложиш връзката ти с даден човек в линията на живота ти, без да даваш начало и край? А всъщност, точно така трябва да разглеждаме живота - пътят на живота ни няма как да се разглежда като отсечки. Боже, толкова е трудно да го изразиш, а значи и да разбереш концепцията! Но смисълът е як. Действа ти като зареждаш душ...

О, не съм приключила, тази мисъл си има и своята издънка: "Вътрешният мир започва от момента, в който избереш да не позволяваш на друг човек или събитие да контролира емоциите ти." Умишлено променям времето на "да не позволяваш", вместо "да не позволиш". Ако си усвоил урока, трябва да имаш власт над емоциите си за всички случаи. Лесно е да се каже. Реално е "не бивало", защото няма как да няма хора, за които емоциите ти да не са неконтролируеми, поне на мен ми звучи твърде автоматично, нечовешко и неистинно, бездушно... Сега обаче съм съсредоточена само върху другата част - "аз избирам". Аз избирам колко ще страдам от дадено събитие и от действията на даден човек. Мога ли да ги изравня? Има старци, които ще ги чуеш да говорят за събитията и хората в живота си в този смисъл. На мен ми звучи жестоко. Като израз на: "животът е адът, който ни отнема всичко", а ти се оказваш жив и живееш. Но ако не го направиш болката наистина е болезнена, стягаща гръдния ти кош като в менгеме и дишането ти коства усилия и болка... 

Та, уча се на: "It all begins and ends in your mind. What you give power to has power over you, if you allow it." и "Inner peace begins the moment you choose not to allow another person or event to control your emotions." (#Brainevo)

Ще пиша като успея с трансформацията :) 

#Theturquoiseeye

Трябва да имаш поне един човек...

Трябва да имаш поне един човек, с който винаги да ти е уютно. Майките и бащите си отиват. Децата не принадлежат на пътя ти, те са с други пътища и право нямаш да ги натоварваш. Трябва ти човек, на който да можеш да се обадиш без задръжки, при когото можеш да отидеш и да се сгрееш дори само за 5 минути, с който можеш да си кажеш всичко или да мълчиш и пак да си си казал всичко и ти да бъдеш за него същото.
Беден е този, който си го няма.
Празен е този, който се е излъгал и припознал погрешно.
Светът става все по-несигурно място и горното се откроява все повече като най-висша ценност, най-старата и най-непризнаваната потребност...

#Theturquoiseeye

20.9.22

На везната: опит срещу представа, без илюзии или Луна в стремежа и огън в пътя ;)

Колкото повече се измъчвам, толкова повече детайли в дълбочина виждам. Някой ден ще напиша за психологически безнадеждния тип за връзка. Интересното е, че това ми беше ясно от самото начало. Глупавото е, че допуснах да се надявам. Може би най-доброто, което мога да извлека за себе си от този опит е от отговора на "Защо постъпих така със себе си?" Единият отговор го имам, но дори и за самата мен той стои като оправдание, а не истината. Имам и втори отговор, но той стои някак глуповато, а третият инфантилно, но беше сладко и заслужавах да го изпитам. Винаги не причините в другите са важните, а в самия теб! Но трябва да е ясно, че всеки опит и риск си има своята положителна страна и цена, която плащаш. Хубаво е, че актуализирах понасянето на цената в един аспект за себе си и валидирах в друг генерално. По първото категорично ми стана ясно, че здравето ми вече става все по-чувствително на негативното и е въпрос на разум да не се натоварвам излишно, по второто - не предадох своя ценност, което значи, че не съм се изменила като личност, а да се съхраниш вероятно е най-скъпото занятие и изпитание на този свят. Харесвам си се и самата аз като личност заслужавам адекватност. Сама или споделен животът ми си е мой. Споделянето му остава най-висша форма на ценност за мен. Амин!

18.9.22

За разминаванията и успеха на връзките*

(Или три плюс условия за успеха на една връзка)

(Тексът е втора част на За потребностите и връзките)

И въпреки всичко бих казала, че всичко зависи от глагола "Искам". От глагола "Искам" изречен от двамата души един за друг. "Искам" не бива да оставя само в желанията, трябва и да проличи, да се направи първия ход и последващи, ако е нужно. Работата по "Искам" не спира до тук. Идва ред на сработването, на напасването, на това двама души заедно да градят. Гнездо се гради едновременно от двама: единият може да поставя тухлите, но другия слага пердето. Готовият дом може да привлича, но не създава основа за цялостност и хармония. Той е бил почва за едно растение, една сакция, но не и сандъче за повече растения.

За да има връзка, в "дома" се задоволяват (осигуряват) всички базисни потребности. Ако трябва да излезеш от дома си, за да се наспиш, няма как да има връзка, нали. Колкото и да е тъжно за някои, и търсенето на секс извън партньорството в дома/връзката, демонстрира основен дефицит. Дефицитът може да бъде замаскиран или компенсиран на по-висок етаж от потребностите, но при всички случаи ще работи несъзнателно за непълнота, деконструктивност.

Стана ясно, че за да търсим и се обединяваме с някого по един или друг начин реално задоволяваме наши потребности. Задоволяването на потребностите може да остане на ниско ниво и да се ограничени в осигуряване на базисните нужди. Но тогава връзките имат временен и повърхностен характер, просто защото става скучно, бързо се изчерпват и пр.; възможно е характерът да е и илюзорен - да подхранват илюзия за автопортрета, който сме си създали или илюзия за нещо, което де факто няма, илюзия за връзка. Всяка една илюзия поставя създава кухина в семейната пирамида.

По-трайната връзка се създава от третото ниво, след като се покрият базисните нужди и потребността от сигурност. Тоест с избрания човек, освен "пасване в леглото" и споделяне на покрива и храната, трябва да има и някакво усещане за сигурност на връзката. С трето ниво се покрива нуждата от подкрепа, а тя е необходима, за да можеш да градиш съвместно. Няма как да усещаш подкрепа от някого, с който държите контакт само на физическо базисно ниво. Така че, ако единият дава само секс, а другият търси любов - моля, няма как да се получат пълноценни отношения, трябва да има пасване на потребностите. Пасването на потребностите обаче по-трудно се получава и разбира след 4 ниво, нивото на уважението.

Последното задължително условие е потребността от уважение. От задоволяващия само физиологичните си потребности, няма как да се очаква уважение. Него по-висшите потребностите на другия реално не го интересуват. Освен, в случая при връщате в потребностите отгоре надолу с цел запълване на дефицити. Тоест създава се допълваща връзка. При допълващата връзка обаче има нестабилност в отдаването на енергия от теб към другия за потребностите по долните нива. Ето защо любовниците не могат да разчитат на сигурност, подкрепа, а и любов. Ако такива са налични, то има промяна на ролите и преструктуриране на дома с любовцата/любовника или напасване между двама в допълваща връзка.

Така, за да има пълноценна връзка между две равноправни съвременни същества е нужно покриване на тези четири нива на потребности. Покриване на следващите етажи на израстване, за да има двойка не е задължително. Но е желателно, в противен случай единият или другият няма да разбира и изпитва емпатия към половинката си, не бива да има голяма дистанция в потребностите между двамата в двойката. Трудността тук идва оттам, че хората се меним с времето, променяме йераргигята на ценностите си, на потребностите си, развиваме се и всеки го прави със свое темпо, според своите светоусещания, опит и обстоятелства. Разминаванията в двойките при зрели хора най-често се дължат именно тук - в израстването. Вероятно въпросът какъв искаш да бъдеш и какви са целите ти и преследването им, донякъде намаляват този риск; една двойка трудно би устояла на времето, ако единият е амбициозен, а другията пасивен по отношение преследването на своите цели или общи активности. Духовният човек няма как да се задоволи само на нивото на бита.

И така, стигнахме до ценностите. За да има връзка, и още повече успешна, ценностите при двама души трябва да съвпадат или да са в хармония.

Това с ценностите, ценностната система е сложна работа. 

Вчера попаднах на един списък от 240 ценности! Няма как да живеем, придържайки се към 240 ценности, нали?! Животът ни се определя от около 15 според специалистите. Значи "моят човек" трябва е със сходна ценностна система, за да се разбираме и споделяме част от живота си (има и работа, има и персонален живот). Именно определянето на тези 15 ценности е трудното, трудно в личен план. За себе си подбрах 20-тина, без да изчета целия списък. Тоест не свърших работата задълбочено. Реалните ни ценности са тези, които остават в сила дори и при криза, които не бихме заменили с друго. Ценностите се и менят в житейския път. Особено при израстването ни като личности. За мен например семейството остава ценност независимо от условията на околната среда. Това означава, че другар може да ми бъде човек, със същата ценност в личната си ценноста система. Най-сигурен начин да се валидират ценносттите са ситуациите - понякога е достатъчна една случка, за да се разделиш с интимен партньор (и не, не става дума за изневяра).

Но това не е всичко в трудното. Освен определянето и свеждането в реална бройка на ценностите ни, те се редят в някаква йерархия, която е строго лична. И която се променя в житейския ни път. Пример: за мен винаги семейството е било ценност, но не винаги е било на първо място. Йерархията на ценностите определя личността. Човек който поставя семейството на последно място в личната си ценностна система, няма как да бъде половинката на друг, за когото семейството е на първо място. Защото докато вторият човек е семеен тип, първият би могъл да е кариерен тип. Моделът на семействата с домакинята, уви, не дават пример за пълноценност на взаимоотношенията, справедливост и равнопоставеност и при положение, че държите на тях, задачата за изграждане на партньорски отношение е загубена според мен първоначално, все пак 21 век сме.

Няма да задълбавам повече в ценностите, необходимо е пасване на ценностните системи и хармония на ценностната йерархия в двойката, за да я има. Всеки за себе си би могъл да развие тази проекция. 

Отиваме към третата основна съставка: интересите. Сходството на интересите е задължително, за двама души, които искат да споделят живота си или част от него. По принцип зрелите хора сме заети и разполагаме с много малко време за общуване и отдих. За да запазим връзката си с другия следва да общуваме (трети етаж). Това общуване може да стане основно в свободното ни време. Ето едно категорично условие да има връзка - двамата по отделно да имат време, свободно, и съответно да го напасват. Работохоликът или кариеристът нямат време. А само с искане, отношения не се градят и поддържат. Ако в това свободно време (не казвам че то трябва изцяло да е отдадено на партньора ни, напротив здравословно е част от моето свободното време да е предназначено само за мен) единият изкачва върхове, а другият гледа растителни видове в градината, нещата няма как да се получат. Разбира се, тук трябва да се разглеждат по-скоро комплексът от интереси. Лично не виждам проблем единият да говори за книги, а другият за филми - има сходство. Не е задължително интересните да се напасват на 100%, достатъчно е да има общи 50%, да речем.

Преди да приключа ще въведа и едно допълнение. Важни са и средствата, които ползваме за реализиране на ценностите ни. Това обаче влиза в разбирането на ценностите. Понякога инструменталните ценностите могат да доведедат до патофизиология в терминалните ценности, образно казано. Но това първо е проблем на самата личност. Ако този проблем не е изчистен, ясен за личността, то несъмнено проблемът ще се пренесе в двойката. Какво имам предвид? Няма как да изградиш трайна връзка, дори и да се стремиш към такава и за теб това е ценност, ако не си открит и достатъчно чувствителен към другия и липсва споделяне, обмен на информация, комуникация, заинтересованост от него. Второ допълнение, за да си щастлив от живота си трябва да няма и противоречия в личната ценностна система - има ли ги, те ще се пренасат и във връзката. Пример за теб ценност е семейството и партньорските отношения, но ценност е и вниманието от другите, тяхното обожание, палавостта. Е, няма как да се получи да се радваш на вниманието на доста хора и да не ти стига време за обичания от теб човек - ще се наложи да изключиш едното.

Нека не пропускаме и фактора свободно време. При човек с много свободно време и друг, който се чуди как да изпълни всичките си задължения - работа, дом, семейство, деца няма как да се получат също нещата. В един момент ще настъпи конфликт, защото единият няма да приеме доводите на другия, че е зает, изморен - не го е изпитал; и ще започне да губи времето си, освен ако първият не направи глупостта да изложи сигурността си на риск или в добрия случай не намали времето за задължения и не остави повече за споделяне на живота си с партньора.


Когато птицата намери скала...

Време е да напиша четвъртия текст от вчера. Една събота и неделя са, преизпълнени с битови задачи и отговности, но децата станаха толкова толерантни към мен, дори и малкият фурия и се прокрадват възможности да ги излея. А ние с музата като се хванем, можем да не спрем и три дни, можем да се изтощим до изнемога, а може и въобще не. Напомня ми само на хорото на една Снежна фурия, която е нанадмината на дансинга и като я видя улавям как страхопочита хиляди демони, които искат да ѝ откраднат светлината. А тя е една такава естествена, магнетична в самотата си, поглъщата те с добротата си, чието същество е измъчено от терзания за дефицит на любов... Семействата някак не са гарант да дават любов. Или може би просто не дават на Слънцето. Снежно момиче...

Време е да изхвърля от себе си идеята за четвъртия текст. Докато децата спят. Главата се опитва да ме боли от събуждането.

Напоследък, или отново, не помня, режимът ми изведнъж така рязко се промени, сякаш нещо залепи сегашното ми време с това преди 25 години назад. Не издържам вечер и аз тази, която сън не я лови и след 01.00 ч., падам като отстреляна птица в 21.30-22.00. Събуждам се рано - 5 - 6 време, когато доскоро съм потъвала в сънища.

Да, всяка нощ сънувам. Улавям се, че сънувам. Но вече не помня сънищата. Стават толкова много. Няма място за помнене. Но и нямам секунди да разбера посланията им. Сънищата са толкова верни с посланията си, но и толкова неясни. Кажи ги на дете, за да ти каже истината за теб.

Ще изхвърля този текст от себе си и ще трябва да поема по пътя. Стъпвайки с крака, не обикаляйки с криле този път. Няма време. Вече няма време.

И въпреки това - дадох плод, смисъл на живота си!

Дори само това е красиво :)

И огреяло ме е Слънце

Изумява ме как всичко си идва на мястото, без да го нареждам насилствено. Доскоро двоумяла се за три неща, едно толкова спонтанно прокарва пътя си, а другите просто отпаднаха и вече не представляват такъв интерес за мен. Винаги истинското ти аз прокарва път през живота ти. Също както растението пробива асфалта. Трябва само поне въздух да му дадеш...

Всеки носи едно семенце в себе си. Вярно е, че са необходими условия, за да покълне, но и семенцето трябва да е здраво и силно. Семенцето е само едно и само по себе си може да даде цвят.

Пожелавам си да имам живот и здраве в следващите 20 години, за да имам възможност да се погрижа за цвета, а защо не и за плодовете от него...

Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

2009 е велика година за мен. Когато се родих за втори път.

Това събитие винаги ще свързвам с един човек, в който се огледах.

Ако успея, ще му посветя книга.

Ако не, ще продължавам да го нося в сърцето си докато ме има :)

П.С. Много искам да му го кажа лично. Но той не иска да ми повярва.

Няма как да не съм деликатна към нещо толкова скъпо за мен... 

17.9.22

За потребностите и връзките

За да изгради човек успешна връзка, трябва да е наясно от какви точно потребности се нуждае, доколко ги има за себе си, тоест доколко ги е осигурил за себе си и включвайки друг човек в живота си да си даде сметка, доколко има напасване с него.

Пирамината на Маслоу помага изключително в разбирането на този процес на установяване на правилния човек за връзка и обяснение, защо с някого не ни се получава или си е направо катастрофално да бъдем с него. 

Пирамидата на Маслоу:.

1. Най-долу е етажът на физиологичните ни потребности, без които няма как да сме живи същества и да се чувстваме добре. Това включва задоволяване на естествените нужди от въздух, храна, вода, сън, секс освобождаване на естествените резервоари и добра хомеостаза (стабилност на физиологичните процеси в организма). 

2. Следващият етаж е посветен на сигурността и комфорта: сигурността е свързана с това да се чувстваш в безопасност и защитен там, където си - не просто да имаш покрив над главата си, а да имаш дом и убежище за себе си и близките си; не просто да имаш работа, а да имаш сигурност в работата, която ти дава обезпеченост на ресурси, позволяващи ти да изпълняваш желанията си, да поставяш основи така, както решиш, без да ти бъдат отнемани, да имаш гаранция за етичност и да разчиташ на нравственост и установени общовалидни правила; имаш нужда от здравни грижи за поддържане на здравето; тук са редът, закоността, спазването на граници и пр. 

3. Продължавам нататък, трети етаж, социални потребности, потребности от любов, подкрепа и принадлежност. Тук са: приятелства, семейство, интимно партньорство, общност, работен екип, други връзки. Тук са общуването, загрижеността, вниманието и поддържането.

4. Четвърти етаж е свързан с потребността от оценка, признанието и уважението, върви със статуса, отговорностите, компетенциите и имиджа - уважение, самоуважение, увереност, доверие, одобрение. 

Дотук, ако липсва нещо, говорим за дефицити. Много вероятно при наличие на дефицити личността да не е стабилна и устойчива, независимо дали ще продължи нататък. 

5. Вървим нагоре по потребностите на израстването. Тук идват потребностите от знания и творческото изразяване. Потребностите от знание включват не само новите познания, изследването, откритието, но и самоосъзнаването, намирането на значението, създаването и творчеството, да умееш и да разбираш;

6. Естетически потребност - потребност от красота, хармония, баланс, стил, подреденост, но и радост и любов;

7. Духовни или потребности за самоактуализация - свързани са с личностно развитие,  самопознанието, реализирането на собствените цели и способности...

8. Трансцеденталност - потребност да помагаш на другите да се самореализират.


Съвсем естествено е да търсим интимно партньорство, връзка. Както виждате това се отнася до първите след базовите потребности - третия етаж. Но прави ли впечатление на колко места има дума, свързана с интимността. Откривам я на три етажа.

Реално осигуряването на базовите потребности, физиологичните и сигурността зависи до голяма степен от самите нас и нашите избори. Вярно е, че е свързано и с държава и доколко светът е спокоен, но те не са в нашия контрол и надскачат темата ни за избора на партньор. За чувството за сигурност ще поговорим друг път.

Много е важно, когато избираме човек да сме наясно първо, къде сме ние по етажите на пирамидата и какви са нашите собствени потребности в момента. (1) Давайки си ясна представа за това, ще можем да си изясним какъв човек като личност и намерение ни пасва (2). За да имаме хармония с някого, истината е, че опитът ни в пирамидата трябва да е сходен, иначе не виждам как би могло да има комуникация и разбирателство, удовлетвореност от връзката. Когато си се поразходил по-високото по етажите и си се докоснал до удоволствието от личностното израстване (един нескончаем процес), то едва ли би те удовлетворявала връзка, изградена само на задоволяване на базисни потребности. Израстващият човек има нужда от партньор, иначе няма да е в достатъчна степен израстващ и удовлетворен, но от тук идва сложното, защото наред с подкрепата и загрижеността, които се обменят при едно интимно партньорство, ще трябва да има уважение, да се позволява създаване, надграждане, но и достигане на 6-ия етаж - постигане на любов. Разбира се, любовта първо е чувство, което трябва да можем да изпитваме извътре самите ние, за да можем да го търсим от другите и тук има двупосочност. Уви, в много връзки, освен разминаване между първи и трети етаж, има разминаване на по-високо ниво: третият етаж на средата не може да покрие потребността от любов и хармония на шестия етаж. Има хора, които се задоволяват или примиряват с достигане само на третия етаж, но има такива, които искат повече. Човек спрял на третия етаж не може да задоволи човек, копнеещ за шестия, човекът на третия етаж не би и разбрал човекът от шестия етаж. Това е доста високо изискване за партньорство - да имаш напасване с един човек в секса, интимността и любовта и изпитваш хармония с него. Звучи като приказно. В реалния живот масово хората компенсират с добавъчни връзки или по Фройдиски пренасят от човешки отношения към действия, пренасят от интимните отношения към други отношения към деца, творчески екип или др.

Разминаването може да идва и от съзнателен избор, независимо дали е грешен или не, справедлив или неадекватен - важно е какво място ти е отредил другият в живота си: ако той те ограничава до първо ниво и задоволяване на физиологичните си потребности, а ти търсиш задоволяване на потребността си от любов, няма как да се постигне удовлетвореност и не съм сигурна, че очакванията имат смисъл.

Удовлетвореността от връзката, особено интимната е свързана с това партньорите да са равностойни. Много е важно да имаме и ясна представа за усещанията, които създаваме у другия. Такива могат да се пораждат и от ежедневната битова среда и от поведението ни, за да можем да предизвикаме доверие. Привличането не е само физическо, макар че не бих казала, че в днешно време то е лесно да се намери. За да имаш един човек до себе си, следва и той да е привлечен от личностните ти качества. Ако няма общуване и двупосочна равностойна комуникация, усещане за доверие не може да се създаде, оттам не може да се говори за създаване на връзка, камо ли за нейната трайност. 

Това, което допълнително разбрах за себе си, в този спонтанен тракт и идея хрумнала ми от седмици за пасване на потребностите при двама души, че съм стигнала до най-високо ниво на потребностите. Имам доста да работя по долните етажи, несъмнено. Има етажи с дефицити, което и провокира писането ми тук, но това само обяснява колко трудно ще намеря човек, с който да намерим удовлетворяваща връзка. Факт е, че и открих такъв, но той първо не ме разпознава като съответстваща му личност, второ има много да работи по собствените си етажи, за да открие, че не моята преценка е неадекватна.

Основното, което искам да кажа е, че човек трябва много да внимава, кого привлича в живота си. Защото с вмъкването на човек, който има резонас в потребностите или разминавания, може да загуби стабилността на етажите, които е постигнал. Ако един интимен партньор, руши изградената от теб сигурност и влияе негативно в осигуряването на ресурси за базисни потребности, той не е просто твоят човек, той е твоят античовек. Ако един човек, с който постигаш любов, но губиш уважението и семейството, той не е решение, той е изпитание. Помнете само от нас зависи, от изборите ни, да носим своята пирамида цяла. Има хора, които просто не могат да носят пирамида, те са твърде погълнати от себе си или дефицитите си, страдат от някаква форма на ограничаващ ги егоизъм. Имаме достатъчно време да израстем, не го прахосвайте, и не се връщайте назад, губейки един или друг човек, колкото и да е трудно! ☼ <3

 Продължението: За разминаванията и успеха на връзките




Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails